Породи

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/arjentinski-kreolski-kon#ixzz2Ca9RHphe

Пони е съвременното понятие за всички породи дребни коне, които отговарят на определени стандарти. Основният критерий един кон да бъде определян за пони е височината, макар че това не е единственото условие и отличителна черта. Според общоприетите стандарти в днешно време конете под 147 см. височина се считат за пони, но има и много изключения. Според Международната федерация по конен спорт стандартът за височина, определящ понитата е 148 см, в Австралия за понита се считат всички коне с височина под 142 см, а според Западната дивизия на САЩ ограничението е 145 см. Понитата могат да се разделят в три категории – малки, средни и големи. Малките понита са с височина до 130 см, средните – до 140 см, а големите са до 142 см.

Освен височината под внимание се взимат също и други характеристики на фенотипа като дебелината на гривата, опашката и козината, както и темперамента. Понитата се отличават със здрава мускулатура, по-къси крака в сравнение с тялото, добре развити стави, по-къси и дебели вратове, тежка грива и опашка, широко чело, големи кръгли очи и къси широко поставени уши. Формата и разположението на зъбите също са различни в сравнение с тези при конете. Както и конете, понитата са използвани от хората за много разнообразни дейности през годините като работа, транспорт, спорт и удоволствие. Здравата им мускулатура им позволява да носят товар, който надвишава 20 пъти собственото им тегло. В миналото често са били използвани за пренасяне на товар в мините и рудниците в Англия.

Понитата са много лесни за отглеждане и не са взискателни към условията на живот. Отличават се с особена сила за големината си, интелигентност и по-спокоен характер. Поради малкия си размер и сговорчивия си характер, понитата са предпочитани за езда от деца.

Понитата произлизат от древни примитивни коне, които са обитавали Северна Европа, Франция и Британските острови.
В днешно време има много различни породи понита – повече от 100, които са разпространени из целия свят. Едни от най-популярните породи са Шотландското пони, Конемара пони, Хокайдо пони, Уелското пони, Американско пони, Аржентинско пони, Ексмоор пони, Исландско пони, Дартмоор пони, Ню-форест пони и други.

Шотландското пони е една от най-популярните породи пони, а според специалистите е и една от най-старите породи коне в Британия. Породата е кръстена на островите, от които произлиза. Вследствие на суровите климатични условия и околната среда шотландското пони е развило гъста дебела козина и грива, и здрава мускулатура. Средната му височина е между 95 и 104 см.

Породата Конемара пони произлиза от Ирландия. Те са известни със своята атлетичност, подвижност и силни задни крака. Височината на породата е от 132 до 152 см.

Хокайдо породата пони, произхожда от Япония и е била използвана първоначално основно с транспортна цел. Тези понита са известни със своята сила и издръжливост. Височината на породата варира от 132 до 137 см.

Уелското пони е характерно с малката си глава и големи очи, както и с добрия си характер. Днес тази порода често се използва в конния спорт, както и в любителската езда.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/ponita-nakratko-za-malkite-kone-poni#ixzz2Ca9ue9M0

Сред тежковозните породи във Великобритания най-стара е Суфолкската порода, получила името си от графство Суфолк в Източна Англия. Там тази порода коне  се развъжда чистопородно още от 16век. През това време само два пъти били използвани шайрски жребци за вливане на кръв. Получен е чрез кръстосване на местни кобили с нормандски жребци. Уникалността на породата се състои в това, че всички коне от породата произхождат от един жребец известен като Крисп от Ъфорд (Crisp’s of Ufford), роден през 1760г.

Суфолкския тежковозен кон е по-лек, по-сух и по-малоброен в сравнение с другите две британски породи тежковозни коне.

Главата е пропорционална, суха, шията е обилно замускулена, със силно развит гребен, почти сливаща се с тялото, крупата е добре развита, дълга и широка, гръдният кош е бъчвообразен и дълъг (суфолкът е наричан още кон-бъчва заради заобления му гръден кош), крайниците са къси и сухи, без обрасналост. Цветът на косъма е алест в различни оттенъци, обикновено без бели петна, като се срешат само по-светла грива и опашка. Суфолкският кон има по-леки и бързи движения в ходом и тръс. Височината при холката варира до 160 до 170 см, обхватът на кош – от 200 до 220 см, обхватът на свирката – 24-25 см. Живото тегло е 700 до 1000 кг.

В миналото суфолкската порода коне били изнасяни в Америка, Австралия, Южна Африка, Русия, Пакистан (там се използват за производство на военни коне) и други страни.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/kone-suffolk#ixzz2CaAPyBNc

Представителите на тази порода са елегантни впрегатни коне, създадени в Англия в началото на ХVІІІ в. Конете Хакней са със спецефичен много висок ход, който изглежда прекрасно във впряг.  Породата коне такава каквато я знаем днес произхожда от Норфолк, чрез кръстосване на местните норфолкски рисаци, с чистокръвни английски и рисисти коне. Това създало добри, енергични, стилни леки коне, които станали популярни като каретни коне на английските аристократи. Първият известен кон от породата Хакней бил Шейлс – 1760г.
.

Екстериор
Конете от породата Хакней имат грациозна, силна, мускулеста шия, неголяма благородна глава с изправен профил; високопоставена опашка. Крака са стройни, с изключително еластични стави. Копита са малки и твърди. Хакней имат масивно телосложение и височина при холката от 144 до 164 см . Съхраняват добрата си форма и след дългогодишно използване, те са енергични и трудолюбиви коне.

Цвят
Най-често срещаната цветова окраска на конете от породата Хакней са тъмночервен, черен, дорест, понякога се срещат и сиви.

Хакней пони са особено популярни на изложби и шоу програми, тяхната височина при холката е не повече от 146см.Те притежават малка глава и уши , пропорционално тяло и стройни крака, равен гръб и високопоставена опашка.Тези малки създания винаги възхищават със своя необичаен алюр, блестящ екстериор и невъзмутим характер.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/kone-hackney#ixzz2CaAfmHVd

Родина на Берберските коне се явяват Мароко, Алжир и Тунис – крайбрежните райони на тези страни от Североизточна Африка в миналото са били известни като Берберското крайбрежие.

Мненията относно произхода на берберските коне се различават, а отсъствието на документирани сведения позволяват да се правят единствено догадки. По някои данни, берберийците може да произхождат от изолирани групи диви коне. Ако това е вярно, то породата превъзхожда по древност дори арабската. Друга теория свързва берберските коне с акхал-текинските от Туркменистан.

Едва ли истинският произход на породата ще бъде открит, но съвършено ясно остава това, че за развитието на породите коне в света берберските коне са оказали влияние повече от всяка друга порода, освен арабската.

Първите берберийски коне започнали нашествие в Европа съвместно с ислямските завоеватели в началото на VІІІ век на Иберийския полуостров, където изиграли главна роля при формирането на андалузката порода.

Берберският кон има височина при холката от 147 – 158 см. преобладаващи цветове са: сив, кафяв, дорест, черен и изабела. Главата е тясна с изпъкнал профил, дъговидна шия, широки плещи с добре разделена холка. Късо силно тяло, наклонена крупа с нископоставена опашка. Има достатъчно тънки, но здрави крака с твърди копита.

Нагиздени в церемониалната сбруя, берберските коне и техните марокански ездачи представляват особено красива гледка на съвременния празник(на снимката в ляво).

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/berberiiska-poroda-kone#ixzz2CaB0ICyR

Джипси Ванър – Тинкер (Gypsy Vanner Horse)

Джипси Ванър или още Коб (набит късокрак кон,) а също и Ирландски работен кон, или цигански впрегатен (да не се бърка с ирландския впрегатен) е една удивителна порода коне, която в последните години придоби голяма популярност в света, въпреки че доскоро тези коне не са били известни и не са били включвани в нито един справочник. Официалното название на тази порода е цигански впрегатен кон, която е популярна в Германия и Холандия, но в родната си Ирландия едно от наименованията й, тинкер се използва пренебрежително по адрес на цигани (едно от значенията на tinker е: лош, некадърен работник, кърпач – бел. от прев.). На английски език с коб се нарича типа невисок кон, набит, масивен, със здраво телосложение.

Известно е, че циганите винаги са били отлични ездачи и експерти в отглеждането на конете. Наред с другите неща, които са оставили в света те допринасят за развитието на породата джипси ванър, която често се бърка с Шайър.

Историята на разселването на ромското население по света е много неясна, тъй като са водили номадски живот. Известно е, че циганите с конете си са стигнали до Британските острови в началото на 15-ти век, където се срещнали с други номади, които по тези места са наричани “Tinker”, т.е. „калайджии”, ангажирани с обработката на метал. Повече от това за тях не е известно и произхода им е загадка. Дълго време циганите и “калайджиите” враждували помежду си. След това се слели и названието “Tinker” станало общо и придобило гражданство.

На новото място циганските коне започнали да се кръстосват с местните видове, което е довело в крайна сметка до създаването на породата джипси ванър. Разбира се, в условията на номадския и беден живот на циганите не е могло да се получат чистокръвни коне, а само за работа. Циганските коне не знаели конюшня и добра храна и обикновено били без подкови. Яли само това, което могли да намерят по пътя, докато се движели с катуна през целия ден. За ветеринарни услуги изобщо не можело да става дума, а болните коне циганите ги пробутвали на някой наивник. В резултат се формирала една непретенциозна и здрава порода, отговаряща на номадския начин на живот на циганите.

Сред предците на циганските впрегатни коне има доста с петниста окраска. Петнистата окраска винаги и почти навсякъде се е считала за „дефект”, поради което и тези коне били най-евтини. Такива коне не са били използвани дори в армията, тъй-като нито един офицер не е искал да язди на такъв кон – с окраска на крава.

Поради това били продавани за стотинки на циганите и селяните, въпреки техните добри работни качества. Специалното предимство на този вид окраска е, че за всеки кон тя е строго индивидуална, и по този начин е лесно да се намери ако бъде откраднат или изгубен.

В създаването на джипси ванър на практика участват всички британски породи – Уелско пони, Клайдесдел и Шайър.

Дълго време породата не е била призната, тъй-като неграмотните роми не били чували за племенни книги и отчет на развъдната дейност. Обаче след като в САЩ присвоили статус на порода на индианския кон апалуза, нещата потръгнали и за тинкерите. Повече или по-малко системно развъждане на тази порода започва след Втората Световна война.

През 1996г. е регистриран първият официален основател на породата, жребец Къщи Бок. Днес по света съществуват няколко племенни книги на джипси ванър. В САЩ, където тези коне са изключително популярни има три племенни книги. А през 1996г в Ирландия е създадена и Асоциация на породата.

Джипси ванър е среден на ръст кон, с широко тяло. Главата е масивна с орлов профил. Гривата, перчема и опашката са много дебели и буйни. Шията е къса и силна, раменете са мощни, гърбът е изправен и по-скоро къс, задницата е силна и с добре развита мускулатура. Стандартът на породата гласи:
“У добрият цигански Коб (Тинкeр) главата трябва да е като на Уелския, подвижността като на Хакней, четките на краката му да са като на Клайдесделските коне или като на Шайърите”.

Често в задните крака се среща недостатък, като кравешка постановка. Гъстата покривка на копитата започва от скакателните стави и ги покрива целите, което защитава краката от лошото време и от кал. Оцветяването често е петнисто и е от три типа: оверо ( цялостно ), тобиано ( частично ) и смесено (товеро); белите участъци от кожата на тинкерите са навсякъде розови. Сред конете от тази порода често се срещат петнисти, дорести и гарваново черни с бели пръски.

Височината при холката варира от 135см-160см, а теглото от 240 – 700кг. Джипси ванър е универсална порода, добре вървяща и под седло и за теглене. Тези коне имат много удобни, меки алюри. Въпреки това те бързо се изморяват при галопиране. Това е много подходяща порода за начинаещи ездачи. Те са флегматични и спокойни, понякога дори е трудно да се подкарат. Кобилите от тази порода често се използват за кърмачки на чистокръвни кончета, тъй-като произвеждат много мляко, а постоянното присъствие на кончето до майка с благ и кротък характер има благотворно въздействие върху него.
На много писти за надбягвания джипси ванър се използва за съпровождане до старта на състезателните коне, за да бъдат успокоени преди състезанието.

Джипси Ванър са спокойни, но бавни коне, прекрасно преминаващи естествени препятствия, като канавки и ровове с вода.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/gypsy-vanner-kon#ixzz2CaBDVF2z

Източнобългаски кон (East Bulgarian Horse)

Началото на създаването на породата започва в края на ХІХ век заедно с откриването на двата конезавода „Кабиюк“ край гр. Шумен и „Божурище“ край гр.София. След преместването на конезавода от Божурище в Балчик и създаването на конезавод „Стефан Караджа“ селекционната дейност се концентрира изцяло в Североизточна България. Целта на създаването на породата е да се задоволят нуждите на българската армия с добри и издръжливи коне, а също и нуждите на стопаните в областта на земеделието.

Създаден е чрез сложно въз производително кръстосване между местни, местни подобрени, арабски, англо-арабски кобили с чистокръвни и полукръвни жребци, внесени от Унгария, Русия, Полша, Германия, Чехословакия и Турция. Независимо от разнородния състав, на чиято база е създадена породата най-голямо влияние за сформиране на линейната структура са оказали чистокръвните английски жребци Лаудон, Семпитернал, Козак, Емилиен,Тихани, Зенгер, Вустершир, Греми, Нерон и Еделкнабе. Съществена роля в развъдния процес заемат и полукръвните жребци Фенек, Галион,Фуриозо VII-3 и Бетяр. В резултат на дългогодишната селекция и затвърждаване на характерни белези е получен универсален тип коне, еднакво подходящи за спорт и работа, признати като самостоятелна порода през 1951 г. През този период в породата са затвърдени представители в 3 основни типа – лек, среден и тежък.

• Лекият се е използвал предимно за гладки надпрепусквания, стипълчейз и всестранна езда.
• Средният е бил предназначен предимно за класическите видове конен спорт.
• Тежкият за работа във впряг.

По-късно предвид изискванията на пазара основно внимание започва да се отделя на средния тип, а тежкият отпада изцяло от по-нататъшна селекция.

Нов етап в развитието на породата настъпва в периода на осемдесетте години на ХХ век. Тогава с цел подобряване спортните качества на конете все по-често в породата се използват жребци от модерните и значително по-напреднали в това отношение породи като Хановерска, Холщайнерска, Сел Франсе, Тракененска.

Най-голямото предимство на породата е добрата ? аклиматизация към природните усовия в България – сравнително студена зима с температури достигащи –20 градуса и много горещо лято максимални температури понякога достигащи да +35 до +38 градуса.

Конете от породата имат сравнително едър ръст с височина при холката 162 – 166 см. Главата е пропорционална, с прав профил. Шията е права, дълга с добре изразен задтилък, холката е добре развита и изразена, средно дълги гръб и поясница. Крупата е с добре изразен наклон и добре замускулена, подобно на Чистокръвния Английски кон. Гръдния кош е дълбок и дълъг, краката са здрави, с добре изразени стави, сухожилия и здрави копита.

Представителите на породата са мощни, красиви, с благороден външен вид, със сравнително суха конституция. Екстериорните им особености ги доближават повече до ездовите коне, отколкото до впрегатните. Подходящи са както за класическите видове конен спорт (обездка, прескачане на препятствия и всестранна езда), така и за любителска езда.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/east-bulgarian-horse#ixzz2CaBZ0faW

Дунавска порода коне (Danubian horse, Danube horse)

Дунавската порода коне произхожда от секцията Нониус и е представител на леко-впрегатния тип. Тази порода коне е създадена в България в конезавод  „Клементина” край гр. Плевен. За разплод били използвани арабски, полукръвни, местноподобрени, донски, унгарски, полутежковозни и други кобили. Стремежът от онзи период бил да се съберът и поставят при добри условия на хранене и гледане определени групи коне с оглед да се произвеждат по-едри жребци производители. За основа на стадото послужили жребци и кобили с различна природна принадлежност. Първият внос бил направен от Унгария през 1893 год. Внесени били коне от породата нониус, липицански, рисаци, англоарабски, шагия и други, а по-късно незначителен брой чистокръвни коне от Франция. В началото, за един период от 25 години, било извършвано безсистемно кръстосване. При създаването на дунавската порода е прилагано чистопородно развъждане на коне от породата нониус, послужили за основа на племенното стадо. Развъдните методи, заедно със строгия отбор и подбор, допринесли за създаването на един своебразен тип български нониус. Този български нониус е признат за порода под наименованието “дунавска”, а коня за “дунавски” с 631 Постановление на МС от 1951 год.

Произход на развъдните линии в дунавската порода

При създаването на породата нониус в Унгария се очертават няколко периода. Първият датира от 1816 год. За разплод били използвани голям брой кобили от конезавода “Мезохеген”, и то с испански, арабски, липицански и кладрубски произход. Имало е известен брой полукръвни кобили. Най-голяма роля за създаването на породата е изиграл англонорманския жребец “Нониус-Сеньор”. По-късно в резултат на селекцията, се оформили два основни типа – голям и малък нониус. Голямият нониус имал значение само за няколко страни, докато за нашата страна от значение бил малкият нониус. Генеалогическата основа на цялото племенно стадо в “Мезохеген” с неговите пет основни линии № ІІІ, ХХІХ, ХХХІ, ХХХІV и ХХХVІ. Най-голямо значение за породата са имали линиите N ХХХVІ и ХХІХ. Върху тази структура впрочем е изградена и племенната работа с нониусите в нашата страна.

Развитие на основните заводски линии от породата нониус в племенното стадо на дунавската порода в ДЗС “Г.Димитров”
Линия на N ХХІХ – от разчленението на тази линия в нашата страна са използвани за разплод следните жребци: Здравко, Ниш, Дурцаш, Титан, Вит, Фактор и Лидер. Едни от тях намерили добра генетическа основа и станали основоположници на заводски линии, а други не намерили утвърждение в племенната работа.Основна линия създадена по разклонението на N ХХІХ е тази на жребеца Дурцаш. Това е една от най-утвърдилите се в племенно отношение линии. В страната ни, чрез жребеца Дурцаш се поставя основата на една от добрите линии на дунавската порода. Дурцаш оставил 24 жребеца и 77 кобили.

Екстериорна характеристика на дунавския кон

Главата на конете е масивна, изразителна и подвижна, ушите средно големи, добре поставени и леко подвижни, очните орбити добре очертани, нормално големи, с добре подвижни очи, ноздрете са големи и подвижни, което показва, че породата е от дихателния тип. Дунавският кон има добре развити чувствителни органи, което позволява да се използват при различни условия за работа. Конете от дунавската порода имат общо взето масивни глави. Показателите за развитието на главата при жребците и кобилите говорят за подчертан полов диморфизъм. При жребците тя е около 3 см по- дълга ат главата на кобилите. Ако разгледаме релативните стойности относно ширината на главата спрямо дължината се вижда, че жребците имат по-удължена глава и, че спадат към тесночелата група. Формата и профила на главата на дунавския кон е правилна. Срещат се отделни животни с изпъкнал лицев профил и челни кости. Този профил е характерен за породата нониус. При селекцията обаче той се избягва, в резултат на което основната част от дунавските коне имат права прфилна лицева и челна линия. Шията на конете от дунавската порода е средно дългаи придава известна грубост. Ако чистокръвния и арабскя кон имат дълга, добре развита шия, която придава особенна осанка на тялото, то конете от дунавската порода са лишени от нея. Общо взето, шията на конете е силно замускулена, широка, здраво свързана с туловището и подвижна. Средната й държина е 71,65 см. Дължина на шията спрямо височината при холката, съставлява 45,3% спрямо дължината на тялото – 43,41% и спрямо дължината на главата 118,50%. Тези данни показват, че шиятя е средно дълга и нормално развита и съответства на големината на тялото.
Развитие на тялото. Достатъчно е да се хвърли един бегъл поглед върху телесното развитие на конете от дунавската порода, за да се забележи колко здраво и мощно е то. Конете от дунавската порода имат удължено тяло. При кобилите дължината на тялото е по-голяма с около 7 см от височината при холката, а при жребците с 7,8 см. Тази разлика е типична за основната част от впрегатните коне. Удължението на тялото е за сметка на гръдния кош, поясницата и задния пояс. Ако при ездовите коне средната дължина на гръдния кош е около 100 см, то при тях е значително по-голяма. При по-голяма дължина на тялото жребците имат значително по-къс гръден кош. Широчината на гърдите зад плешката, при раменните стави и обхвата на гърдите показват, че се късае до порода с много добре развит гръден кош на конете. За нашите условия, конете от дунавската порода са добре развите на ръст. Направените от Мъдров, Дивитров и Караиванов проучвания показват, че от създаването на дунавската порода до сега, тя се е развила много добре.За един период от около 45 години, височината при холката е увеличена средно с 5 см. Заедно с увеличението на ръста са станали значителни изменения и в общото развитие на тялото, обхвата на гърдите и свирката. Конете от дунавската порода принадлежът към групата на впрегатните породи. Имат едър ръст, удължено, масивно, хармонично свързано тяло. Гръдния кош, крупата и крайниците са масивни, мускулатурата и костната система добре развити. Живото тегло е значително по-голямо, от колкото при останалите полукръвни породи. Данните на абсолютното и относителното развитие на породата я приближават до типа на малкия нониус. По отношение на някои индекси – надстроеност, разстегнатост, гръден и други, тя превъзхожда конете от породата нониус. При останалите индекси различията са малки. Това показва, че селекционно племенната работа с породата е поставена на правилна основа. Получените резултати по отношение на телесното развитие могат да се приемат за стандартни. В района на породата, селекцията и подбора трябва да се насочат към производството на коне, близки по тип на основното племенно стадо.

Обобщение

Дунавската порода се намира в тясна генетическа връзка с породата нониус. В структурно отношение тя е изградена като самостоятелно отродие на породата нониус. Основната част от лините създадени и развити в племенното стадо произхождат от главните разклонения на старите класически линии на нониус 29, 31, 34 и 36. Някои от представителите им са образували самостоятелни генеалогически линии, които имат голямо значение за племенното стадо и за изграждането на структурата в цялата природа. Най-широко разпростпанение има линията на Нониус ХХІХ. Тя е представена от седем импортирани жребци. От тях трайни следи до сега са останали, чрез потомството на жребците Здравко и Дурцаш.На второ място по значение са представителите от линията на Нонус ХХХІ – представени от жребците Храбър, Искър и Новак. Тези линии са намерили добра връзка и съчетаемост с качествата на останалите линии в резултат на което се получават приплоди отговарящи на изискванията на природата.Значително широко място в племенната работа заема линията на Нониус 36. В нашата страна са внесени представители на трите й разклонения (Нониус 36/3, 7 и 50). Ролята на тази линия е преди всичко в разширяване на генеалогическата основа на породата. Някои от тези жребци се налагат и сега, чрез потомството си.В племенната работа е използван представител на едно от първите структурни разклонения от Нониус 42 – жребецът Калиф. Всяка една от тези линии има своето историческо значение в развитието на породата. Създадената структура трябва да се поддържа, развива и усъвършенства в зависимост от настъпилите нови изисквания към типа и качествата на породата.По тип и телесен тип тя принадлежи към впрегатните породи. Дунавската порода има и ще запази определено място в численния състав на коневъдството в България.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/dunavska-poroda-kone#ixzz2CaBwbNvd

Владимирски тежковозен кон (Vladimir Heavy Draft)

Работата по развъждането на породата владимирския тежковозен кон е проведена в продължение на няколко години във Владимирска и Ивановска област ( Русия ).
Мощното телосложение на тези животни е наследено от предците им – шотландските и английските коне, а добрите скоростни качества – от местни коне от впрегатен тип.
Официално породата е утвърдена през 1946 година.

Средни размери:
Височина при холката – 166см; обиколка на гърдите – 204см; тегло – 760кг.
Въпреки масивността си, владимирския тежковозен кон се отличава със суха конструкция, подвижност, енергичен темперамент, добър нрав, издръжливост, свободни продуктивни движения на ходом и тръс.
Гривата, перчема и опашката са дебели и гъсти, а краката – като на фризийците. Цветът е предимно оранжев, с големи бели петна по главата и краката.
По работоспособност конете от тази порода превъзхождат други тежкотоварни породи. С натоварване от 1,5 тона, те могат да пробягат в тръс 2км, само за 5 минути, а дърпайки каруца с багаж с общо тегло от 4,5 тона превозват същото разстояние за 12,5-13 минути.

Владимирските тежковози са използвани за подобряване на местните породи.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/vladimirski-tejkovoz-kon#ixzz2CaCSJ63P

Будьоновска порода коне (Budyonny)

Породата коне е създадена в конезаводите на “Маршал Будьони” след 1921г., чрез сложно възпроизводително кръстосване на казахски и киргизки с донския и чистокръвния английски кон. Целта на селекционната работа е била да се създаде кон за езда с висок ръст и добър екстериор за запорожките казаци. Основен начин за отглеждането е културно-табунният.

След Първата световна война от хилядите конски стада в Дон и Северен Кавказ останали само няколкостотин полудиви коне, чийто произход бил труден за установяване. Донското коневъдство понесло колосални щети, били разрушени всичките му традиции и загубени ценни работни кадри. Жребците и кобилите били събирани наново с помощта на банкрутиралите коневъди, които наизуст знаели таврата на всички околни конни стопанства.

След завръщането на Първа конна дивизия от Крим с организацията на конните заводи се заел легендарният командир Семьон Михайлович Будьоний. На него кръстили новата порода. Огромната му заслуга била, че той успял да създаде в завода благоприятна среда за ефективен труд.

През 50-те и 60-те години на 20-и век в конезавода „Будьоний“ началник бил Г. А. Лебедев. Именно на него се дължи появата на линията на жребеца Рубилник, която сега доминира в породата.

В края на 60-те началник станал В. И. Муравьов. Той организирал успешно използване на такива ценни производители като Рубидий, Егоист, Набат. Въвел практиката да се отделят на култивационни групи не жребците, както се прави най-често, а кобилите. Решението му способствало за формиране на отличен списък на кобили майки, избрани не само по произход и екстериор, но и по спортни резултати.

Съвременният будьоновски кон днес преди всичко е спортен кон. В същото време той се отнася към онези немногобройни полукръвни породи, които редовно участват в гладки надбягвания.

Той се характеризира със суха изразителна глава, дълга замускулена шия с изразен задтилък, очертана холка висока 162-168 см, закръглена крупа, широк и дълъг гръден кош, здрава костна система. Обхватът на свирките е 20,7 – 21 см. Конете от източния тип се отличават с елегантни форми и типичен златно алест цвят на косъма.

При будьоновската порода коне същестуват три типа: характерен, масивен и източен. При първия най-добре са съчетани качествата, унаследени от  чистокръвните английски и донски коне. Това са едри и масивни коне с добре развита мускулатура, отличаващи се с висока работоспособност. В облика на конете от източния тип се чувства влиянието на донската порода. За тях са характерни плавните и закръглени форми, които ги правят своеобразно красиви и леко кичозни, когато това е съчетано със златистите отблясъци. Конете от масивния тип са много едри, със закръглено и леко удължено тяло. Понякога изглеждат малко груби и обикновено отстъпват по пъргавост на първите два типа. Много често обаче може да се срещнат и смесени типове.

Има ограничено разпространение и в Централна Европа, а в 29 области на бившия СССР будьоновският кон е основна порода подобрителка.

В историята на будьоновската порода има олимпийско злато и европейски победи. Днес тези коне са готови да се състезават на едно ниво с тракенерите и чистокръвните английски. Продадените в чужбина будьоновски коне постигат високи резултати в състезания от международно ниво.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/budyonovska-poroda-kone#ixzz2CaCdJYTZ

Болонска порода коне (Boulonnais horse)

Родината на Болонската порода коне е северозападна Франция. Подобно на Першеронските коне в нея се чувства силното влияние на източната кръв. Изящната Болонска порода, една от най-елегантните от всички тежковозни, води своето начало още от древен Рим.  Арабските жребци нееднократно са подобрявали породата. За първи път това се е случило, когато преди нашествието на Великобритания на френската страна се събрали римски армии, които довели със себе си коне от изтока.
Двама френски велможи, Робер, граф на Артур, и Есташ, граф на Болон, се прославили с това, че придобили за своите конюшни арабски жребци.
През 4-ти век се сменило управлението, когато за въвеждането на едри коне, способни да носят върху себе си тежко облечените рицари е започнало вливане на кръв от немски мегленбург.
Името „болонска” възникнало през 17-ти век и съответства на основния район за развъждане на породата на северните брегове на Франция.
За съжаление, броят на болонските коне катастрофално се намалил по времето на Първата световна война, тъй-като основните центрове за разплод са попаднали в областта на решителни бойни операции.
След като породата започва да се възстановява, избухва Втората световна война. Тези две бедствия, както и последвалата обща механизация почти не заличили завинаги прекрасните коне.
За щастие, тя оцелява, благодарение на ентусиазма на единици, и въпреки че в момента основната задача на конезаводите е увеличаването на производството на месо, понякога Болонска порода коне може да се видят работещи в малки ферми, където ги използват, като ефективни и икономични трактори.
Независимо от размера и здравината, в тях все още се виждат признаци на арабска кръв, както в леката и суха глава с големи изразителни очи, така и в мекия характер.
Различават се няколко типа болонски коне: едри, яки екземпляри, използвани особено в селскостопанската работа и по-малки коне за не толкова тежка работа в малки стопанства и леки впрягове. Едно време малкия тип се е наричал mareeur или mareyeur ( рибар ), тъй-като е използван за транспортиране на риба от Болоня за Париж.
В днешни дни, малкия тип се използва в селското стопанство. Височината на конете от тази порода варира от 160-170 см. А окраската е във всички нюянси на сивото.
Елегантен, с къса и широка глава, широк лоб, големи блестящи очи(признак от арабската кръв), малки уши , открити ноздри, широка масивна шия с гъста грива. Мускулести плещи със значително издадена холка. Широк и прав гръб, окръглена и мускулеста крупа с високо поставена опашка. Здрави добре замускулени крайници.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/boulonnais-kone#ixzz2CaCorX3i

Порода коне Перуанско пасо (Peruvian Paso Horse)

Пасо ( означава шагия ) – още една порода коне, която води своето начало от берберийските и андалузките коне, развъждани в южна Америка от испанците. Първите коне пристигнали в Перу през 1532 година, заедно Франсиско Писаро ( испански авантюрист, конкистадор, завладял империята на инките и основал град Лима ).

Специфичния хоризонтален ход на пасото, очевидно е наследен от испанския дженит ( ездитни коне, напомнящи старинните английски водачи ). През вековете хоризонталното движение не е изчезнало. Пасото обикновено предпочитат тази походка в бавния галоп. За разлика от всички други начина на темпото, пасото придвижва предните крака по протежение на страничната дъга. Със задните крака той прави дълги прави стъпки. Тази комбинация от плавната работа на предните крака с мощни стимулиращи усили обезпечава особено гладкия ход. Говори се, че пасото е способен да набира скорост 24км/ч и да поддържа хоризонталния ход на пресечена местност в течение на дълго време, без да показва признаци на умора.

Достатъчно невисокия ръст и набито телосложение, пасото се слави със своята устойчивост и добронамерен нрав. Той  се явява идеален служител за ферми и ездитен кон за дълги разтояния.

Височината на тази порода коне варира от 142-157см., а цветът може да бъде всякакъв, но най-много се среща оранжев.
.
.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/peruansko-paso#ixzz2CaD3U28j

Норикийска порода коне (Noriker Horse)

Норикийската порода коне е представена от леко-впрегатни коне, възникнала и развила се в планинските райони на Австрия в продължение на няколко хиляди години.

Названието на породата идва от древната държава Норикум ( от времената на Римската империя, заемаща площ приблизително равна на днешна Австрия ).

Силни и закалени тези коне са особено ценни със своя спокоен темперамент, силни крака, и устойчивост.

Тези качества  на конете от тази порода ги правят незаменими  и универсални в работата си в трудните планински терени.

Както и повечето други породи, въпреки древното си родословие, до сравнително неотдавна Норикийската порода не е подлежала на целенасочена селекция.

Благодарение на принц-архиепископа на Залцбург, преди около 400 години е била създадена племенна книга на породата. А по-късно били определени стандарти за кобилите и жребците и са се появили  ферми  развъждащи такива коне.

Благодарение на здравото телосложение и способност да изпълняват тежка работа тази порода придобила популярност в цяла Европа.

От нея произлезли и други породи, включително баварската, наречена южно-германска полукръвна, която е разпространена в Горна и Долна Бавария.

Вливането на андалузка и неаполитанска кръв позволило появата на няколко нови съвременни линии с различни окраски.

Височината за жребците варира от 168-173см. За кобилите – 160-173см. Цветът е кафяв, гарваново-черен, сив. Бели окраски не се допускат.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/kon-noriker#ixzz2CaDFmNJ8

Една от най-многочислените породи коне, специално развъждани за<!–more–> използване в конния спорт днес, особено за такива дисциплини като обездка, прескачане на препятствия и всестранна езда.

Датчаните имат голям опит в коневъдството: първият конезавод в страната бил основан още в 14 век.  Въпреки това пазарът на коне през 20 век се е променил драстично, особено през последното десетилетие. В много страни неудържимия прогрес на механизацията превръща конете от необходими за транспорта средство в животни просто за  забавление.  Тази трансформация довела  до това, че националните датски породи – Фредериксбург и родствените му породи циркови коне, не можело да се конкурират с добрите спортни породи.

За да се преодолее тази разлика през 1962 година е създадена програма за въвеждане на нова порода датски спортни коне.

За подобряване на външния вид на породата внимателно са подбрани жребци, предимно шведски, Тракенер, Хановер, Холщайн и полски, кръстосани с различни местни кобили.  Само най-добрите екземпляри били внесени в племенната книга.

<a href=”http://horses-bg.net/wp-content/uploads/2011/01/ritatrav2.jpg”><img class=”alignleft size-medium wp-image-3146″ title=”ritatrav2″ src=”http://horses-bg.net/wp-content/uploads/2011/01/ritatrav2-300×199.jpg” alt=”" width=”300″ height=”199″ /></a>Развъдната програма постигнала невиждан успех. Получената порода датски топлокръвен кон представлява величествено животно с добри пропорции и притежаващо отлични алюри. Тази порода съчетава мек темперамент и изключителна смелост и постига изключителни резултати в обездката.

Най-известния жребец от тази порода е конят Матадор, поразяващ всички със своята ярка индивидуалност и показност. Заел 5 място на олимпийските игри през 1988 година в Сеул, Матадор излязъл от строя за следващия сезон, поради спешна операция от застрашаващи живота му колики.

През 1990 година той се завръща триумфално на сцената за Световните конни състезания, губейки само с едно място от тогавашния олимпийски шампион Рембранд.

Височина на датския топлокръвен кон: 160-170см. Окраски може да има всякакви.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/datski-toplokraven-kon#ixzz2CaEVtsVP

Холщайнски кон (Holsteiner) – Холщайнер

Историята на по-тежките от хановерсктата порода Холщайнери  датира от началото на 13-и век, когато бил използван като военен тежковоз. Това вероятно е най-старата германска топлокръвна (полукръвна) порода. Първоначално холна бил ценен заради неговата мощ, спокоен нрав и издръжливост, а по време на войната – и заради смелостта и пъргавината. През 16-18-и век се търсели вече по-изискани коне за впряг и германците кръстосвали холщайнера с неаполитански, испански и ориенталски коне. От 17-и век той станал много популярен, най-вече в Италия, Франция и Дания, като елегантен впрегатен кон.
През 19-ото столетие холщайнерите били кръстосвани с йоркширския пощенски и с кливландския алест кон, при което бил получен енергичен,издръжлив и красив екипажен кон с превъзходен нрав и готовност да откликва на всякакви команди. Холна станал един от най-предпочитаните за пощенски впрягове и за армейска езда.
През 1867 г. прусаците основали конезавод Травентхал в провинция Шлезвиг-Холщайн, Северна Германия, където се оформя съвременната порода холащйнер. Днес центърът на развъждането й е град Елмсхорн.
След Втората световна война е впръскана кръв от английската чистокртвна порода,като холщайнските коне станали още по-красиви, по-леки, с по-ниска крачка, по-полегато рамо. Селекционерите обръщали особено внимание на запазването на здравите крайници и копита. Съхранени били и спокойният темперамент,добрият нрав,възприемчивостта и смелостта,характерни за германската порода.
През 60-те г. на 20-и век, холщайнската порода отново е облагородена с участието на чистокръвните коне от Великобритания и Ирландия. Този път се целяло представителите й да станат по-атлетични. Резултатите не закъснели. Получена е група жребци родоначалници на линии с голямо значение за модерното спортно коневъдство. Започва използването на техни потомци за впръскване на кръв в много други полукръвни породи – холандски, датски, британски и др.
От края на 20-ти век това е една от най-успешните интернационални породи във всички дисциплини. Постиженията й са внушителни. Най-известният представител на породата е конят Метеор, роден през 1943г. Със своя ездач Фриц Тидеман той извоювал медали на 3 Олимпиади (1952,1956,1960г.); получил Големия приз на състезанията в Аахен през 1955г.  и др. През 1976 г. на Олимпиадата в Монреал холщайнерите доминират в състезателните дисциплини. През 1998г. на Световното първенство по конен спорт холщайнерът Калваро 5 е обявен за най-добър кон. На Световното в Аахен през 2006г. в състава на ‘златния’ сборен отбор на Холнадия имаше 2-ма представители от тази порода. Личното злато на Йос Лансинк бе завоювано също с кон от тази порода – Кавалор Кумано. Представителите на холщайнерските линии заемат повече от половината ранглиста.
Съвременните холщайнери са първокласни коне по всички показатели и много търсени, особено за обездка и конкур ипик. Те имат здрави кости и мощен заден пояс, което ги прави отлични скачачи. Притежават много добра маневреност и подвижност (нужни при обездката) и полегато рамо, поради което са бързи при галоп.
Породата е много популярна и в Севрна Америка (където всеки топсъстезател по прескачане на препятствия и обездка има поне по 1 холн в конюшнята си) в Австралия и Нова Зеландия.

Външен вид

Глава
-прав профил
-очите са големи,изразителни,ноздрите са дълбоки и широки
Шия
-дълга,много добре замускулена
Холка
- много силна
Гръб
- дълъг и широк
Поясница
-здрава
Крупа
- мускулеста
http://horses-bg.net
Цвят
-всички цветове са позволени; най-често срещани са тъмноалест, кестеняв до черен, също сив и риж; петнистата окраска (независимо тип пинто или апалуза) е забранена и коне с такъв цвят не се вписват в регистъра
Окосмение
-грива – гъста и дълга
-опашка – добре поставена и гъста
Крака
-къси със здрави стави
-копита – големи и кръгли
Рамена
-силни,коси
Гърди
-дълбоки и широки
Ръст
- 168-172 см

Любопитно
- Племенната книга на Холщайнерите е записана под номер 3 при конете за прескачане на препятсвия в World Breeding Federation for Sport Horses през 2008.
- През 2008 в подреждането на WBFSH за топ 30 на най-добрите ‘скачачи’,отново доминират холщайнерите – #6 Caretino, #8 Libero H, #11 Cassini, #13 Calido, #17 Carthago, #18 Contender, #19 Corrado I, #20 Calvados, #28 Corland, #29 Acord II.
- На Олимпиадите отново холните доминират – Cedric и Carlsson vom Dach (отборно златен, Пекин), In Style (отборно сребърен, Пекин), Nobless M и Cantus (отборно бронзов, Пекин), Fein Cera (отборно златен,Атина), Cardento и Magic Bengtsson (отборно сребърен,Атина ), Coster (отборно бронзов, Атина), Cento (отборно бронзов, Атина;отборно златен,Сидни), Calvaro V (отборно сребърен, Сидни ), Classic Touch (индивидуално златен, Барселона), Orchidee (отборно златен, Сеул), Robin (отборно златен, Мюнхен), и Trophy (отборно златен,Мюнхен;отборно сребърен, Монреал).
- В Северна Америка в топ 20 на hunters на USEF за 2008,холщайнерите отново са навърха #1 Cheenook, #3 Cassini I, #6 Acorado I, #9 Come Back II, #11 Acord II, #13 Coriano, #15 Carano, #16 Hemmingway, #19 Burggraaf.Официално за 2008 най-добър работещ ловец е Cunningham,холщайнер.

.

Коне допринесли за развитието на Холщайнера

Dark Ronald
Живял : 1905-1928
Цвят : бей (нюанс на кафявото)
Порода:English Thoroughbred (английски чистокръвен)
Родители:sire: Bay ROnald dam:Darkie by Thurio
Развъждач:Edward Kennedy

Няма изключителна кариера като състезателen кон.Първите кончета родени от нега са Son-in-Law (изключетелен спортен кон) и Ambassador IV (който по-късно е изпратен в САЩ,където има голямо влияние за развитието на породата там).Купен е от German National Stud at Graditz за скромната сума от Ј25,000.Негови потомци са също – Vancluse,Dark Legend,Brown Prince,Magpie,Popingaol,Prunus,Herold,Wallenstein.Въпреки че повечето му деца са шампиони,качествата си като баща показва с ‘работата’ си извън Англия в редиците на топлокръвните коне и най-вече на холщайнера.Известни негови потомци са Cor de la Bryere (Selle Francais,подобрител на холщайнер),Lord(Thoroughbred),Langraf I(holsteiner),Cottage Son,Ladykiller xx ,Beau Pere,Der Lцwe(Thoroughbred,подобрител на Хановер и Холщайнер),Abendfrieden,Bolero(Thoroughbred,подобрител на Хановер),My Babu…

Landgraf I
Живял:1966 – 10.05.1996
Цвят:
Порода:Holsteiner
Родители:Ladykiller xx (s) X Warthburg (d)
Развъждач:Graf von Kielmansegg
Височина: 16.3 hh

Landgraf е един прекрасен кон с великолепни екстериор и качества.Интересно е,че през 1972 е избран да представя породата холщайнер на German National Agricultural Show,за съжаление той завършва последен.Следват протести от страна на развъждачите на тази порода и мястото му е променено от последно на второ.340 кобили,произведени от нег, са регистрирани в Развъдната кнага на породата.260 са в ‘Главната книга’,а 70 са получили наградата State Premium.Останалите 10 са успешни участници на изложби.Баща е на 5 топ жребеца в топ 75,като 2 от тях са в топ 10.Най-успешният му син е Burgraaf,който има 26 победи и е поставен на 6 място,световния шампион
Libero е на 9 място с 22 CSI победи.Той е единствения жребец с две деца (Libertina и No Mercy) в топ 10 на скачачите.Друг успешен негов син е Landadel,който заема 30-то място с 10 победи.Синът на Landadel,Landfriese I е 52-ри с 6 победи.

Cor de la Bryиre
Живял:1968-2000
Цвят:dark bay/brown
Порода:Selle Francais
Родители:Rantzau xx (s) X Quenotte (d)
Развъждач:
Височина:16.21/2 hh

Невероятен подобрител на всякакви топлокръвни породи.Отново най-добре се представя при холщайнера.70% от днешните холщайнери имат в родословието си този велик кон.На всички свои потомци предава отличната техника на скок характерна за тази порода.85 (от 2000) от синовете му са признати за подобрители на породата,86 (от 2000) са States Premium кобили.Децата му са сред най-добрите,както в конния спорт,така и в развъждането.Негови синове са Calando I, Calando II, Calando III, Calando IV, Calando V, Calando VI и Z-Calanda (дъщеря);Caletto I, Caletto II and Caletto III (всеки от тях има деца шампиони на породата си); Calypso I, Calypso II, Calypso III, Calypso IV, Calypso V (най – добрите му синове,всички са отлични спортни коне,Calypso II е баща на един от най-дбрите холщайнери за всички времена – Contender (повечето хора мислят,че Contender е хановер,но всъщност той носи породата на баща си,въпреки че майка му е хановер ); Come Back I,Come Back II;Corland;Corrado I,Corrado II;Cordalmй Z;Cabaret,Corlandus;Cor de Brilliant;Cor Noir;Carte D’or;Chairman;Chaka Khan.Всички негови потомци са сред елита на породата си.
Интересното е,че той е познат за всички ценители на качествените коне и като ‘Вторият жребец на Века’ (20 век),пред него е само ненадминатият Landgraf I.

Calypso II
Живял:1974 – 1995
Цвят:dark bay
Порода:Holasteiner
Родители: Cor de la Bry?re (s) X Tabelle (d)
Развъждач:
Височина: 1,71 m

Calypso II е първият жребец,който внася кръвта на Cor de la Bry?re в Хановера.Той е много успешен жребец както при хановерите,така и при холщайнерите.Лицензираните му синове (подобрители) са Cadiz, Calimero, Carbid, Cardano, Caribik, Caribo GL, Caribu, Carismo, Champ of Class, Chasseur I and II, Chevaliero, Chin Chin, Classiker, Colambo, Colani, Compliment, Confident, Contender, Cordino, Coriolan, Colando, Corso, Crazy Classic, Crazy Cocktail, Cristobel, Cyrell.Той произвежда и най-важният за немските породи – хановерът Contender.На теста за хановери,той получава следните места – обездка – 131,прескачане – 167.Произвел е 132 коня за обездка и 150 за конкур ипик.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/holshhaynski-kon-holsteiner#ixzz2CaEnn0Qq

Порода коне Морган (Morgan Horse) коне, езда

Широко разпространение в САЩ има полукръвната порода коне, известна под името Морган. За родоначалник на породата коне Морган се смята роденият през 1790 година жребец Фигер. Неговите родители имали кръв от арабски, турски и арийски коне. Първият собственик на Фигер бил учителят Джъстин Морган на чието име по-късно бил наречен самият жребец.

Жребецът Фигер се отличавал с изключително здрава конституция, здрави крака, отлична разностранна работоспособност.

Първоначално Джъстин Морган използвал жребеца за горскостопанстка и селскостопанска работа. Фигер вземал участие и в различни конноспортни състезания и винаги побеждавал. Отличните работни качества на жребеца привлекли вниманието на фермерите, в резултат на което започнали широко да го използват за разплод. По-късно той бил препродаван многократно и починал през 1821 г. на 31-годишна възраст.

За 25-годишната си племенна дейност Фигер (Морган) дал многочислено потомство. Той бил изключително константен при предаване качествата си. Неговите синове и внуци станали продължители и основатели на линии в породата.

Всички съвременни представители на породата по права мъжка линия принадлежат към линията на Морган. От неговите синове 12 са оказали най-голямо влияние при създаването на породата Морган. За основатели на породата обаче се смятат трите му сина Шерман, Булраши и Вубери, като голяма част от най-добрите приплоди принадлежат на поколението на Шерман.

Първоначално линиите се водили като обособени с използване в редица случаи на близкородствено съешаване. От потомството на Шерман бил създаден лековпрегатен тип, близък до рисака, от потомството на Булраши – тип за работа и от потомството на Вубери – ездови тип. По-нататък в резултат на кръстосването на линиите и отбора по стопански полезните качества била създадена порода от ездово-впрегатен тип и по името на родоначалника била наречена Морган.

По ръст конете от породата Морган не са достатъчно изравнени. Височината при холката варира в границите от 152 до 170 см. Конете от тази порода имат широко чело и глава, характерна за арабския тип. В цвета на косъма също има пъстрота.

Като цяло съвременният Морган може да се характеризира като универсален, много здрав, издръжлив кон с изключително добър нрав, отличаващ се с разностранна работоспособност и добре приспособяващ се към суровите условия на живот. Може да се отглежда и при табунни условия.

Конете от породата Морган са със спокоен темперамент, невзискателни и със здрави крака, което ги прави идеални за използване в различни видове спорт.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/morgan-morgan#ixzz2CaF5NjpI

Хуцулска порода коне (Hucul Horse)

Хуцулската порода принадлежи към примитивните породи коне. Позната е още и с имената: карпатско пони, хузул и хутил. Създадена е в Буковина в района на Карпатите. Изграждането й като самостоятелна порода става около XVI в. Според някои специалисти това е порода коне, близка по тип и екстериор до тарпана. При работа с нея в определени етапи са използвани и полукръвни арабски жребци. Най-голямо значение за изграждането на хуцулската порода има чистопородното развъждане с прилагане на умерено родство.

Хуцулските коне се отглеждат при много примитивни условия, които са изградили в тях качества на невзискателност по отношение на храненето и отглеждането им. Основната част от времето прекарват на открити планински пасища. Конете от хуцулската порода издържат на открито при ниски температури и се задоволяват само с пасищна трева през лятото, а през зимата – със сено и слама при незначителни подхранвания с овес или царевица. При такива условия породата е създадена, утвърдена и разпространена. До средата на XIX в. имала малко значение. През 1856 г. е изградено първото племенно стадо в района на Карпатите в конезавода „Лучина” – Унгария. След Втората световна война конезаводът се намира на територията на Румъния. По-късно породата е разпространена в Чехия, Словакия, Сърбия, Украйна и Полша. Хуцулският кон се отличава с малка глава, с широко чело, изразени очи, къса шия, средно развита холка с удължен гръб. Крупата е овална, често свлечена. Гръдният кош е сравнително добре развит. Крайниците са относително къси със здрава костна система. По темперамент конете са сравнително буйни, трудни за работа с непознати работници. При по-продължителни контакти конете се привързват към човека и с успех могат да се използват за различни видове работа.

Селекцията в конезавода „Лучина“ се води в две основни направления: за подобряване на типа и по отношение цвета на косъма. Селекционират се групи с черен, кестеняв и алест цвят.

С отделни животни се провежда кръстосване на кобили с жребци от породата Шетланд пони. Целта на това кръстосване е да се получат приплоди с междинен ръст, които да са подходящи за езда от деца и юноши. Средната височина при холката на хуцулския кон е около 137 см, обхватът на гърдите е 170 см и обхватът на свирката е 17-18 см.

Утвърдени и развиващи се линии в цялата порода са на жребците Горал, Хроби, Афект и др. Хуцулският кон е типична планинска порода. Стопанското предназначение на хуцулската порода коне е за впряг и за носене на товар. Тези качества са наложили тази порода коне в редица страни на Централна Европа.

Хуцулският кон у нас е използван за подобряване на планинското коневъдство в района на Рила, Пирин и Родопите

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/hutsulska-poroda-kone-hucul#ixzz2CaFY9FTW

Камчийски кон

Kамчийският кон е разновидност на старопланинския, при който екстериорните различия са плод единствено на специфичните екологични условия на камчийската долина. Тази автохтонна форма е обитавала най-източните разлати планински части на старопланинската верига, достигащи Черноморското крайбрежие в областта на камчийската долина. Тук конете са били отглеждани табунно почти през цялата година, за което са благоприятствали добрата трофична база и мекият черноморски климат. От друга страна, тяхното използване като работни животни е било далеч по-малко, отколкото на конете, отглеждани въз високите централни и западни части на планината.

Kамчийският кон е най-висок и най-едър от познатите примитивни местни форми коне. Имал е продълговата глава с прав профил, средно дълги и подвижни уши, къса и добре свързана шия, сравнително прав гръб, масивна и леко свлечена крупа, добре развит гръден кош, здрави крайници и копита. Подобно на старопланинския кон е имал буйна грива, която на челото е достигала очите, дълга, добре оформена опашка и дълги косми по бабките. Най-често срещани са били кестенявите и черните коне.

За голямо съжаление Kамчийския кон е изчезнал от нашата страна.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/kamchiyski-kon#ixzz2CaFlImm4

Порода коне Куортър (American Quarter Horse)

Куортър са една от най-известните породи коне в Щатите. Американската асоциация на породите има регистър, в който фигурират над 4 милиона регистрирани коня в цял свят. American Quarter Horse, или както още е известен на територията на България, Куортър представляват американска порода коне, които са известни със своето отлично представяне при бягания на къси разстояния. Те са едни от най-бързите коне в света.  Някои от тях могат да стигнат до скорост от 90 км/ч.

Способностите на Куортър в спринта са пословични и всеки, който сериозно се занимава с коне и конни спортове, знае тези му способности. Ето защо второто му име е „най-бързият състезател в света”.

Породата е позната в Щатите от 17 век, когато започва кръстоска между английски чистокръвни коне с местни коне. Това се случва по Източното крайбрежие на Щатите. Конете с които са правени кръстоските с английските породи, са екземпляри от иберийски, арабски и берберски произход.

Един от конете, които е изиграл изключително решаващо значение, за да се стигне до днешният вид на породата, е внесеният през 1756 година Янус, син на Годолфин Арабски. През XIX век, когато заселниците вече са оглавявали голяма част от Запада, са имали нужда от издръжлив помощник в своята работа, а най-често са ползвали коне за тази цел. Ето защо те са направили селекция на Куортър с дивите коне от Испания – Мустанги и с местни коне, отглеждани от индианските племена Комачи, Шошони и Низ Пърс. В резултат на това се е получила нова порода, която е имала вроден инстинкт за работа с добитък. Новите коне основно се ползвали за работа с добитък, което пък било от съществено значение за съвременният Куортър, такъв какъвто е днес.

Американската асоциация за породата Куортър (AQHA) отваря врати през 1940 година, и е посветена изцяло на запазването на родословието на конете. Още от самото начало на своето съществуване, официално племенната книга е била отворена и остава така и до днес, с цел да се допълнят евентуални английски кръвни линии, като в този регистър влизат и коне кръстоска от Американски Куортър и Чистокръвен Английски кон.

Освен като състезателен кон, американският Куортър е известен и като работен кон. Причината, поради която е избран за този вид дейности, е неговата малка, компактна структура, която е изключително подходяща за сложни и бързи маневри, каквито се изискват на родео дисциплините рейнинг и кътинг. Освен на родео състезанията, тази порода коне, са много добри и на английските дисциплини, впряг и много други конни дейности. С превръщането на дисциплината обездка в международна такава, както и след като се прие като едно от седемте събития на Световните конни игри, още повече се е повишил интересът към породата Куортър. Съвременната порода Куортър са със сравнително малко телосложение, но пък със силно и добре развито мускулно тяло. Главата му е изящна, има прав профил, доста широк гръден кош и овална крупа. Височината им е малка за кон – от 145 до 165 см при холката. В цветово отношение, може да се срещнат почти всякакви разцветки коне порода Куортър. Все пак има най-често срещано оцветяване и това са червеникавокафявият, кестеняв, черен, жълтеникав, дорест, бял и  кремав.

Има два вида типа структура за Куортър порода: развъден тип и ловен или състезателен тип. По-ниският от двата типа е развъдният тип, той е и по-компактен, набит, мускулест, но много пъргав. Другият тип Куортър – състезателният и ловният тип, са доста по-високи и с по-гладка мускулатура. Близки са по екстериор с английският чистокръвен кон.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/quarter-kon#ixzz2CaG2TnzM

Терски кон (Tersk Horse)

Терската порода коне е една от създадените след Октомврийската революция в Русия породи. Получена е в Терския конезавод чрез сложно възпроизводително кръстосване на коне от стрелецката, арабската, кабардинската и донската порода. Най-голяма роля при създаването й е изиграла стрелецката порода – стара ездова порода. При създаването голямо участие са взели арабската и орлово-разтопчинската порода (около 64% от действащите жребци са от тези породи). Стрелецкият кон се е отличавал от арабския с по-висок ръст, хармонично тяло и отлични движения. Той е бил високо ценен в цяла Украйна.

По време на гражданската война в Русия стрелецката порода е била почти унищожена. Известен брой кобили и жребци са се запазили само в конната армия. По нареждане на маршал Будьони след приключване на войната тези коне са били изпратени в Терския конезавод. Основа на днешния терски кон са сложили 4 стрелецки, 20 арабски, 13 кабардински и 9 донски кобили, заплождани от стрелецките жребци Цилиндър и Ценител и няколко арабски жребеца. Цилиндър и Ценител са братя по баща. При създаването на породата дълго време е прилагано родствено съешаване. По-късно се създават нови линии и с това родственото съешаване се преустановява. Използването на донските и кабардинските кобили при създаването на терската порода коне е спомогнало в породата да останат някои ценни техни качества. Терските коне са пригодени към местните условия на хранене и гледане и може да се отглеждат по културно-табунния начин.

Макар и по-масивни от арабските, по тип и екстериор терските коне стоят много близо до тях. Терският кон се отличават със средно голяма правилна глава, удължена шия, по-висока добре изразена холка, прав гръб и поясница, добре свързани с крупата, която е овална, както при арабския кон, и добре замускулена. Крайниците на терския кон са сухи, с добре изразени сухожилия, с много здрав копитен рог. Средната височина при холката на жребците е 154 см, обхватът на гърдите е 179 см, а обхватът на свирката – 19,5 см.

Терският кон има отлични ездови качества. При планински условия може да изминава над 100 км в денонощие.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/terski-kon-tersk-horse#ixzz2CaGGEr63

Марвари (Marwari) - коне със синя кръв

В Индия има една уникална порода коне, за която малко хора знаят. Нарича се „марвари“ по името на района, където се е развъждала, а именно – в сърцето на раджастанската пустиня. Не малко фолклорни песни възпяват изящната стойка, храбростта и лоялността на марварските коне. Произходът им не е съвсем ясен, но се предполага, че са се появили в резултат на кръстоска между арабска и туркменска порода. Резултатът бил впечатляващ – средновисок кон с изключително здрави копита, издръжлив на пустинни условия и дълги лишения. Неговата най-голяма особеност са ушите. Те са извити навътре и се събират в крайщата, така че почти образуват дъга. Това позволява на коня да извръща ушите си на 180 градуса.

Конете марвари са били обучавани от ранна възраст във военното дело. Те са имали огромен принос за успехите на раджпутските войни в Средновековието, тъй като на тях разчитали в неутрализирането на слонския корпус във вражеските редици. Разказват се множество случаи, в които тези коне издърпвали своя ранен стопанин, спасявайки го от копитата на препускащата конница или затова как домъквали обратно в къщи примрелия ездач. Само мъже от съсловието на кшатриите имали привилегията да се възкачат на тези чудни създания, които били смятани за божествени, за равни на мъжете с царска кръв.

Само че с идването на британците конете „марвари“ изпаднали в немилост, тъй като за албионците те били ниски и вироглави. Англичаните привнесли свои породи и отглеждането на традиционната порода западнало. След независимостта положението на породата се влошило. Tя била заклеймена като символ на феодалния строй и последвали масови кастрации и изтребвания. Популацията била сведена до минимум. Породата била на косъм от изчезване. Чак в последните години раджастанците се завърнали към традициите си и се захванали с възобновяването на стадата.

В днешно време Марвари са известни с това, че могат да пътуват дълги дистанции, имат силни крака и копита. Произлизат от район наречен “Малани”, който е част от областта Бармер в Марвари. Трудно е да се проследи с точност произхода на истинския Марвари кон но несъмнено има връзки с “Арабски” и би могло да е бил смесен с Туркмекистанска порода. Марвари бил избирателно развъждан за нуждите на войниците в Средновековието, които имали нужда от кон, който да оцелява в труден неплодороден терен. Породата издържа на прекомерен студ и горещина, също би могла да покрива дълги дистанции със скорост и има твърди и силни крака.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/marvari-marwari#ixzz2CaGYYSTK

Кабардински кон

Кабардинската порода коне е една от най-разпространените планински породи в района на Кавказ. Център на племенната работа е Кабардино-Балкарската автономна област. Главна роля при създаването й са изиграли планинските условия и табунният начин на отглеждане на коне. В резултат на суровите условия на живот и приложената селекция е създаден превъзходен ездово-товарен планински кон. Суровият планински климат и движението през силно наклонени местности са дали отпечатък и върху екстериора на кабардинския кон. Кабардинският кон се отличава със средно голяма глава и удължена лицева част. Голяма част от конете имат леко изпъкнали лицеви кости (овнешка глава). Шията е средно дълга, плоска, като при някои животни е еленова. Холката е средно висока, удължена. Гърбът и поясницата са леко удължени, но здрави. Крупата е наклонена, покрита с плътна мускулатура. Гръдният кош е добре развит. Крайниците са много здрави, с нормална постановка. Понякога се среща саблистост при задните крака. Копитата имат правилна форма и здрав копитен рог. Средните телесни размери са, както следва: 152, 154, 175, 185 см.

Кабардинските коне се отличават с висока работоспособност. Изпитванията, направени през 1935 г., когато са изминали 3000 км през зимата по Кавказкия хребет със средна скорост 64 км в денонощие, показват издръжливостта и способността им да развиват голяма скорост при крайно тежки планински условия. Освен това в скоростен пробег на 100 км те са показали изключителна издръжливост, като са изминали това разстояние за 4 часа и 25 минути.

Кабардинските коне се използват в планинските райони и за впряг. Отглеждат се при табунни условия. През зимата се прибират в заслони само при най-лошо време, а през останалите дни са на открито. За тях е характерна табунната случка, при която за всеки табун се отделя по един жребец, пуснат свободно в стадото. До отбиването кончетата се отглеждат изключително с майчино мляко. Някои кабардински кобили са покривани с чистокръвни жребци, от което се получава сполучлив тип англо-кабардински кон.

За България кабардинският кон е имал определено значение. Внесени са племенни кабардински жребци и кобили, които са използвани за създаване на подобрен планински кон.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/kabardinski-kon-kabarda#ixzz2CaGuW61F

Хановерски кон (Hanoverian) – порода за езда и впряг

Породата Хановерски кон (Hanoverian) е създадена е през последните  400 години в Германия, в провинция Хановер, чрез кръстосването на местните кобили с жребци от следните породи – Мекленбурска, Холшайнска, Чистокръвна английска, Пруска и незначителен брой Неаполитанска и Андалузка.

Основната причина за създаването на Хановерската порода коне (Hanoverian) е потребността на армията от масивен ездови кон. В началния период работата не била достатъчно организирана с определена развъдна цел. През 1735 г. е създадено държавно жребцово депо. В него започнало отглеждането на избрани по необходимите качества жребци. С тези жребци започнала селекцията на Хановерската порода коне (Hanoverian) в целия район. Между тях имало около 40 холщайнски жребци, които оказали съществена роля при създаването на Хановерския кон. Жребцовото депо било контролирано от върховните държавни органи. Заведена била племенна книга. На всички новородени кончета били издавали племенни свидетелства. Племенната работа в целия район се ръководела от жребцовото депо. То е диктувало и развъдната програма.

В резултат на това сложната селекция в района на Хановер се създава един много-добър тип коне за езда. През 1870 г. жребцовото депо започнало да се попълва с жребци, които били родени и отгледани в района на Хановер и така се слага основата на Хановерската порода коне (Hanoverian). Характено за племенната работа в района на Хановер е това, че основната част от кобилите са на частни стопани. Тези кобили били покривани от жребци, собственост на държавното жребцово депо в Целе.

През 1857 г. била създадена и асоциацията за развъждане на Хановерската порода коне. През същата година е била организирана и племенна книга, в която започнали да вписват всички племенни кобили.

Хановерската порода коне (Hanoverian) има изградена структура със значителен брой линии, като най-известни са – Фердинанд, Агром, Дер Лове, Дусланд, Пик ас, Готард, Абханг I и Сенатор.

Хановерските жребци се отличават от другите породи по това, че притежават едър ръст и масивно тяло. Височината при холката на хановерските жребци варира от 165 до 175 см. Отделни животни достигат до 180 см. Обхватът на гърдите им е около 210 см, а на свирката – от 22 до 23 см. Главата на Хановерските жребци е съразмерно развита с масивна костна система. Шията е права, дълга, с добре развита мускулатура. Холката е изразена и добре свързана с гърба. Крупата е овална до леко наклонена. Гръдният кош е дълбок със закръглени ребра. Крайниците на Хановерските жребци са относително високи с много добре развита поясна система и мускулатура. Имат големи добре оформени копита. Ходът на Хановерските жребци е правилен без подчертани недостатъци в постановката.
Хановерската порода коне (Hanoverian) преминават специална система на тренировки.

Навършилите 3 години жребци и кобили се събират в специални тренировъчни пунктове и се изпитват в ход, тръс, галоп, впряг и прескачане на препятствия. През тренировъчния период се правят 5 теста, избират се най-добре представителите се Хановерски коне, след което се остават за разплод.

Хановерските коне (Hanoverian) имат спокоен темперамент и леки движения. Тази порода коне се използва както за езда така и за впряг. Като полукръвна порода хановерските коне (Hanoverian) имат добри качества и могат да се използват и в селското стопанство. В България тази порода се използва за създаване на спортен тип коне. За тази цел кобили от Източнобългарската и Дунавската порода се кръстосват с хановерски жребци.

Хановерската порода коне е една от най-известните в Европа. Хановерски кон (Hanoverian) е разпространен в равнинните части край бреговете на Атлантическия океан, Балтийско море и в много други райони на Европа, Турция, Израел и др.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/hanoverski-kon-hanoverian#ixzz2CaHD1HpW

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/donski-kon-don-horse#ixzz2CaHS6Vpg

Пейн хорс 

Типичен белег на породата е тяхната шарена окраска, която е комбинация между бяло, кафяво и черно. Специфичното, което отличава порода от останалите е, че белия цвят козина задължитлно расте от непигментирана, розова кожа. Това е и един от задължителните белези, за да може конят да бъде отнесен към породата Paint. Всеки Pain Horse задължително притежава определена комбинация от бяло и друг основен цвят – черно, кестеняво, кафяво, дорест, червеникавокафяво, паломино, сиво, жълтеникаво и др. Непигментираните полета могат да бъдат разположени по цялото тяло, без ограничение на размера им.

Независимо, че конете от породата Paint се срещат в голямо цветово многообразие, се разграничават три основни вида окраска (начина на разположение на петната):
o Overo – симетрично разположени петна. В повечето случай гърба и корема на коня са тъмни, а отстрани по продължение на цялото тяло са разположени белите петна;
o  Tobiano – петната са разположени несиметрично, бялата окраска задължително присъства по краката на коня;
o Tovero – комбинация между Tobiano и Overo;

Всички цветови разновидности, окраски и петна, съчетани с атлетична и атрактивна външност, развита мускулатура, добър нрав и голяма работоспособност превръщат американският Paint Horse в качествена инвестиция.

История на породата

Историята на конете от породата Paint се свързва с появата на испанският конквистадор Ернандо Кортез на новия континент. Той водел със себе си 16 бойни коня, единият от които се е отличавал с шарената си окраска. Смята се, че точно този кон стои в началото на породата. С времето дивите коне привлекли вниманието на местните индиански племена, които от своя страна смятали за голяма гордост и чест притежанието на шарен кон. Особено старание при развъждането и обучението проявили команчите,  които превърнали Paint horse в тяхна запазена марка.

Качества като бързина, издържливост и работоспособност, облечени в бляскавата премяна на Paint horse се харесали и на каубоите, които също допринесли за по-нататъшното развитие на породата.

През 1965 год. се полага начaлото на Американската Paint Horse Асоциация, която в днешни дни е втората по големина в САЩ, след American Quarter Horse Association (AQHA).

За да получи конят официална регистрация в APHA (American Paint Horse Association) е необходимо задължително да отговаря на следните словия:
o Двамата родители да са официално регистрирани в APHA;
o Единият от родителите да е официално регистриран в AQHA, а другият в APHA;
o Единият от родителите да е официално регистриран в Жокейския Клуб (чистокръвна английска порода), а другият родител в APHA;
o Конят да притежава нужните за породата отличителни черти: окраска, цветово съчетание и задължителните депигментирани полета по тялото;

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/peynt-hors-american-paint-horse#ixzz2CaHnQKWE

Хафлингер

Създаването на породата Хафлингер е започнало през 1876 г. Първопричината за създаването й била необходимостта на австрийската армия от планински товарни коне. За целта са използвани местни кобили, които първоначално били кръстосвани с Шагия и Гидран, а по-късно за подобряване на някои екстериорни качества – с чистокръвни арабски коне. През 1874 г. е внесен ориенталският жребец Ел Ведави XXIII, роден в 1868 г. От него за племенни цел са използвани синовете му 14 Фолие 1-77 и Хафлинг. Полученото от тях потомство е разпространено в района на Тирол. През 1898 г. е призната официално за порода коне под името Хафлингер.

До началото на Първата световна война от тази порода е имало 400 кобили майки, които били получени в резултат на много строга селекция по отношение на типа и екстериора. Периодът между Първата и Втората световна война е период на разширение на ареала за разпространение на породата Хафлингер и увеличаване на нейния брой. Особено бързо започва да се развива след Втората световна война като дребна невзискателна универсална порода коне. Височината при холката на кобилите е от 132 до 142 см, а на жребците – от 137 до 144 см. Стопанското й предназначение е равностранно. Отглеждани в планински райони от 1100 до 1700 м надморска височина, конете от порода Хафлингер се тренират, изпитват и използват за впряг, езда и носене на товар. Заедно с развитието на породата се е изградила и структурата й. В резултат на линейното развъждане при много строга селекция качествата на породата са затвърдени и се предават в потомството. Универсалните й качества и невзискателността по отношение на храненето са я наложили в 30 страни на света. Най-голямо разпространение породата коне Хафлингер има в Австрия, Швейцария, Франция, Холандия, Турция, Сърбия , Албания, САЩ, Англия, Чехия, Словакия, Полша, Бразилия и др.

Конете от породата Хафлингер се отличават с нисък ръст, красива глава, къса шия със силно развита мускулатура. Холката е ниска и постепенно се прелива с гърба. Тялото е удължено с широк закръглен гръден кош. Крупата е широка, раздвоена, с развита мускулатура. Крайниците са относително ниски с добре развита костна система. Цветът на косъма на конете е изабела. Гривата и опашката на конете от породата Хафлингер са покрити с обилно разрити покривни косми, което придава на конете особена красота. Имат добър нрав, леко се поддават на обучение в различни видове работа. Достъпни са за работа от възрастни, деца и неопитни работници. Конете от породата Хафлингер спокойно може да изчакват с часове на едно място, без да създават проблеми.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/haflingerhaflinger#ixzz2CaIB7pRy

Каракачански кон

ИСТОРИЯ И ПРОИЗХОД НА ПОРОДАТА
Каракачанските коне са с автохтонен произход, свързани с каракачаните, чийто начин на живот в близкото минало е бил номадски. Каракачаните са известни като добри скотовъди, не са имали постоянни жилища и са пътували непрекъснато -–през зимата на юг, а през пролетта на север към Родопите, Рила, Централна Стара планина, където използвали алпийските пасища.

Като постоянно странстващи, те са имали необходимостта от подходящ товарен кон, какъвто са създали в течение на вековете. Отглеждането на конете е било пряко повлияно от примитивния начин на живот на каракачаните, а развъждането им  е било изолирано. За разплод са били използвани коне само от чисти табуни, като собствениците твърде рядко са приемали жребци от друг произход, дори от други табуни. Това налага и масовото използване на близко родственото съешаване, като основен метод на развъждане. Вероятно, това е и причината за ясното диференциране на каракачанския кон от другите примитивни коне, както и консолидиране на екстериорните особености и изключително висока изравненост в това отношение.

Основната насока на използване на тези коне в миналото е била за товар, което определено е повлияло и екстериорните характеристики на отделните телесни части. Днес основните табуни са разпространени в Стара планина (между Карлово и Казанлък), Рила и Родопите. Те се използват изключително за разплод, като основно развитието на табуните е изключително под влиянието на естествения отбор. Основното им предназначение като товарни животни е запазено, но част от конете се продават на пазарите и е твърде вероятно някои от тях да се използват и за впряг.

ЕКСТЕРИОРНИ ОСОБЕНОСТИ
В екстериорно отношение каракачанските коне се отличават с нисък ръст – 128-138 см височина при холката, добре развити и пропорционални телесни части. Поради специфичния начин на хранене и отглеждане, голяма част от конете са с обемист корем, което не нарушава вида на хармоничното телосложение. Главата е суха, пропорционална, с много добре развита челна част и слабо изразен пречупен профил. Шията е къса до средно дълга, много добре замускулена и в добра връзка с главата и гръдния кош. Холката е ниска, широка и къса, свързана с удължен гръб и поясница. Последните са широки и много добре замускулени, което е свързано с начина на използване. Крупата е много добре развита, замускулена, понякога раздвоена, със силно изразен наклон, граничеща до свлеченост. Гръдният кош е широк, удължен, с не много добре изразена дълбочина. Крайниците са къси, добре развити, със здрави сухожилия и връзки, релефно очертани стави и изключително здрави копита. Костната система е добре развита, масивна и здрава. Най-често срещаните цветове са кестеняв, черен, сив и алест.

Поради специфичния начин на отглеждане, каракачанските коне могат да се приемат като подивели, тъй като са трудно достъпни за хората. В действителност те допускат собственика си и са съвсем спокойни при наличието на непознати, когато той е сред табуна. В технологично отношение, отглеждането им е изключително табунно, като конете сами сменят височината на пасищата, съобразно сезонните промени през годината. Основна храна е пасищната трева, а подхранването се изразява само чрез ежемесечно осигуряване на готварска сол, която се поставя директно върху тревата или по-големи камъни. Въпреки примитивния начин на отглеждане, конете в табуните са в отлична пасищна кондиция, което говори, че те са невзискателни и много добре оползотворяват храната. Каракачанските коне се отличават със силно изявена резистентност към редица заболявания, често срещани при културните породи коне.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/karakachanski-kon#ixzz2CaIR3Ejx

Нониус (Nonius) – порода впрегатни коне

Нониус е една от най-известните в Европа впрегатни породи коне. Работата по създаването й започнала в началото на миналия век в унгарския конезавод „Мезохегеш”. Създаването на породата Нониус било наложено от нуждите на армията от ездови и впрегатни коне и за задоволяване на селското стопанство. Известно е, че селското стопанство на Унгария е било винаги на едно от челните места в Европа. По това време започнало внедряването на. модерни за времето селскостопански машини, като плугове, редосеялки, брани и др., които били привеждани в експлоатация само от коне. Тези нови изисквания наложили създаването на породата Нониус, конете от която се отличават с масивно, хармонично тяло и с много добра работоспособност.

Породата Нониус разпространена в ареал, който се характеризира с това, че заема предимно равнинната част по средното и долното течение на р. Дунав. Райони с богати черноземни и хумусни почви в Унгария, Чехия, Словакия, бивша Югославия, Румъния и България, или района между Дунав и Тиса чак до подножието на Карпатите. Племенните стада се развъждат в конезаводите „Мезохегеш” и „Хортобаги” за Унгария, „Караджорджево” за Сърбия, „Извин” за Румъния и конезавода ПЖК “Г. Димитров” за България.

В климатично отношение районът, където е разпространена породата, се характеризира с високи летни и сравнително ниски зимни температури. При създаването на породата Нониус (Nonius) в Унгария се очертават няколко периода. Първият започва от 1816 г. Тогава били събрани в конезавода „Мезохегеш” голям брой кобили с различен породен произход – испански, арабски, липицански, кладрубски, полукръвни и др. През този период не е имало определена развъдна цел. Едва след използването на известния англо-нормандски жребец Нониус Сеньор се вижда определено развъдно направление. Той бил използван за покриване на кобили, които са имали доста хетерогенен произход, но е оставил изравнено по тип потомство. За закрепване на качествата на новия тип през последните години се прилагало родствено развъждане, като в някои случаи се стигало и до кръвно родство. Този развъден метод е прилаган в продължение на няколко генерации и допринесъл за създаването на консолидиран тип коне, изравнени в генетично отношение.

Вторият период се характеризира с ново направление в племенната работа. Родственото развъждане, което било възприето като основен развъден метод, е изоставено. Към родствено съешаване се пристъпвало в редки случаи, и то в по-отдалечените генерации, най-често от типа на III-III, III-IV и IV-V генерация. Такова родство е допускано за консолидиране наследствените качества на някой разплоден жребец. Избягването на родство и корекция в екстериора са били възможни чрез използването на ограничен брой чистокръвни жребци. Някои от тях оказвали положително влияние върху племенното стадо и оставили потомство, от което били заложени нови заводски линии. По този начин генеалогичната основа на породата Нониус се разширила и се създали условия за изграждане на структурата в племенното стадо. Някои от създадените линии имали локално значение, а други – значение за развитието на породата като цяло. Основата на заводските линии била поставена от синовете на Нониус Сеньор. За разплод били използвани 16 негови сина. Впоследствие се оформят 5 основни линии – N III, XXIX, XXXI, XXXIV и XXXVI. Сега тези линии са прераснали в линии А, В, С и В.

През периода на развитието на породата чрез селекции са оформени два типа – голям и малък Нониус. Големият Нониус се отличава с едър ръст. Височината му при холката е 165 см. Той има удължени телесни части и относително по-дълги крайници. Малкият Нониус се отличава със среден ръст, хармонично тяло, широк и дълбок гръден кош и отлична приспособимост към местните условия.

Конете от породата Нониус се отличават с масивно тяло, плътна здрава конституция и добра приспособимост към местните условия. От родоначалника си са унаследили масивна глава, която често пъти има изпъкнал профил на лицевите кости. Шията е средно дълга, покрита с изобилна мускулатура. Гръдният кош е широк и дълбок. Тялото е удължено, характерно за впрегатните породи. Холката е средно висока, гърбът и поясницата са удължени, крупата е леко наклонена. Крайниците са здрави, с добре развити копита. Косъмът е кестеняв или черен. Породата има добри аклиматизационни качества и не е взискателна към условията на хранене и гледане. Животните имат спокоен темперамент и са подходящи за всички видове работа.

У нас коне от породата Нониус участват при създаването на Дунавската порода.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/nonius-nonius#ixzz2CaJ0ZbNx

Орловски рисак – една от най-ценните породи коне

През втората половина на XVIII в. настъпва разцвет в развитието на коневъдството в Русия. Били изградени много конезаводи, които задоволявали големите нужди на страната. През този период насоката била да се създадат преди всичко ездови кавалерийски коне. Конезаводите не са допринесли за създаването на породи от впрегатен тип. Незадоволителната им работа се дължала на безсистемното кръстосване на местните коне с голям брой внесени породи. Този хаос в племенната работа без установен принцип на творческа селекция и лошо хранене и гледане на младите животни не позволил да се развият и закрепят наследствените качества на потомството.

В отделни конезаводи, ръководени от феодалното дворянство, се удало да се подобри племенният състав. Конезавод, в който в продължение на десетилетия е водена планомерна, творческа работа със задача не само да се запазят качествата на внесените породи, но и да се създадат нови, бил Хреновският конезавод, изграден от граф Алексей Орлов. В него е създадена една от най-ценните породи коне – Орловски рисак. По произход породата орловски рисак е полукръвна, тъй като в създаването й са участвали в еднаква степен коне от европейски и от източен произход. Целта на граф Орлов била да създаде порода с красотата и подвижността на източните и с масата на западните коне.

В Хреновския конезавод през 1778 г. първоначално имало 41 жребеца и 78 кобили от 10 различни породи. В количествено отношение преобладавали английски ездови и арабски коне. Освен тях имало коне от холандски, датски и мекленбургски произход. Успехът в работата се дължал на това, че граф Орлов съумял да използва ценните качества на някои коне, а в получените в резултат на кръстосването приплоди да задържи всичко необходимо за неговите цели.

Между първите специалисти, спомогнали за закрепване на поставеното от Орлов начало за по-нататъшно усъвършенстване на Орловската рисиста порода, трябва да се отбележи и името на В. И. Шишкин. Неговата заслуга се смята не по-малка от тази на Орлов. Той е записал родословието на всички орловски коне най-подробно. През 1825 г. Шишкин внесъл от Холандия 5 холандски кобили, които използвал в племенната работа. Чрез тях той искал да увеличи масивността, ръста и по всяка вероятност скоростта на конете при движение тръс. От тях са получили много добри жребци, които допринесли за укрепване качествата на породата орловски рисак. От Хреновскня конезавод чрез закупуване на жребци и кобили са създадени Подовският и Казахският конезавод. Постепенно породата орловски рисак се разширявала и към 1900 г. наброявала около 10 000 жребеца и 100 000 кобили. Орловският рисак се наложил като основна порода във всички губернии на Европейска Русия и в някои други райони на страната.

Още при Орлов конете от породата получили екстериорните форми, които са запазили и досега. Първоначално в породата са наблюдавани два типа: единият по-близък до конете с източен произход, другият по-масивен, с уклон към датските и холандските коне. Развъдната цел впоследствие била да се уеднакви типът и да се увеличи скоростта на конете.

Конете от орловската порода се отличават с масивна, често пъти възгруба глава, с прав, а понякога с изпъкнал профил. Очите са изразителни, ушите са средно големи. Шията е по-къса, обикновено права и в някои случаи лебедова. Холката е средно висока, дълга, добре изразена. Поясницата и крупата са широки и добре замускулени. Гръдният кош е широк, не много дълбок, със закръглени ребра. Крайниците са високи, със здрави стави и сравнително големи копита. Рамената са къси, а подрамената – дълги. Характерно за породата орловски рисак е свободното движение в тръс с широка крачка. При бързия тръс свободно издигат предните крайници и ги свиват така, че задните крайници обикновено стъпват с около 10 см пред предните. Това прави хода тръс много производителен. Крупата и задните крайници са покрити с обилна мускулатура, което дава сила и мощ на конете при движение.

Преобладаващи цветове на косъма са сивият и черният. Не са редки случаите на кестеняв и алест цвят. Макар и рядко, при някои от конете се срещат кулест и цвят изабела. Или по отношение на цвета на косъма има богато разнообразие, което се дължи на различната наследствена основа, идваща от изходните породи.

Някои екстериорни особености показват, че заедно с цвета в потомството се предават и редица други качества от прародителите. Основен недостатък в породата досега са слабите крайници, по които често има слонова постановка и трошлив рог на копитата. Към суровата конституция, която често се среша, трябва да се отнесат и слабостта в предните крайници и изрязаността под коленете, понякога съпроводена с козинец.

По телесни размери орловският рисак спада към типа на конете от полукръвните породи.

Височината и обхватът на свирката показват, че костната система е масивна.

Орловският рисак е световно известен с производителните си качества, получили международно признание още в началото на създаването му.

Още след раждането кончетата заедно с майките се отглеждат на богати просторни пасища, където има достатъчно възможност за свободни движения. След отбиването до двегодишна възраст те се отглеждат при табунни условия и при специални програми се движат ходом и тръс. Рисаците се включват в тренинг от млада възраст. Още след като навършат 1.5, години те влизат в подготовката и на 2 години вече се изпитват при състезания. При по-голямата част от тях тренирането продължава до навършване на 4-ата, 5-ата година, а при някои и до по-напреднала възраст. Това дава възможност за правилно развитие на всички органи. Дългото изпитване спомага за селекционната работа. За разплод се оставят най-добрите жребци и кобили. По този начин постепенно се натрупват и затвърждават желаните за породата качества.

Особености в племенната работа на породата орловски рисак

За разлика от работата с голяма част от културните породи коне, при които племенните книги са заведени едва след признаването на качествата на породата като цяло, при орловския рисак племенната работа била поставена на високо равнище още през началния период. Това се вижда от подробно заведената от Шишкин племенна книга. Основен принцип при неговата работа било прилагането на линейното развъждане.

Водейки развъдната работа с породата, Шишкин избягнал опасността от родствено съешаване. Като прилагал и усъвършенствал установените от граф Орлов нови за времето си развъдни методи и развъждане по линии, той създал структура на породата орловски рисак. Определено може да се каже, че линейното развъждане при конете е внедрено за първи път в Русия от граф Орлов. В това се състои и най-ценната му заслуга в областта на племенното дело.

През следващия етап Шишкин се стараел да увеличи броя на линиите в породата. Той не изпуснал нито един от типичните, но с добри бегови качества жребци да не го включи в разплод и впоследствие да развие линии с нови качества. Като имал предвид качествата на родителите, той виждал развитието на породата в структурно отношение с години напред. Обикновено Шишкин е залагал много нови линии от жребии, получени в резултат на инбридинг в продължение на 1-2 до 3 поколения. Използвайки ценни жребци със затвърдени наследствени качества и добри спортни постижения, той формирал нови линии, след което избягвал инбридинга и преминавал към междулинейно кръстосване. При съчетаване качествата на линиите при междулинейното кръстосване той давал облик и тип на новите линии.

В други случаи Шишкин въвеждал нови линии на ценни разплодници не чрез синовете, а чрез дъщерите.

Основният стремеж на Шишкин бил да създаде богато разнообразие от линии и фамилии, да създаде генеалогично сложна, нееднородна структура на породата орловски рисак.

Създаването на Орловската рисиста порода е класически пример за решаване на трудна зоотехническа задача – създаване на нова порода коне, притежаваща много качества – добър екстериор, голяма скорост и др.

Историческата роля във воденето на племенната работа се състои в това, че Шишкин е следил отблизо новите постижения в областта на коневъдството в света и е прилагал всяка новост при работата си в Хреновския конезавод.

Използвайки ресурсите на завода, Шишкин не се отказал от онова, което можел да вземе отвън. Още по времето на Орлов той виждал, че основен източник за поддържане на голяма скорост в създаваната порода са холадските рисисти коне. Когато възникнала опасност от намаляване на скоростта, Шишкин прибягвал до вливане на кръв от тази порода. По същия начин той постъпвал и в случаите, свързани с екстериора. За получаване на хармонични коне прибягвал до вливане на кръв от ездовите коне източен произход.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/orlovski-risak-orlov-trotter#ixzz2CaK7eMw7

Шагия (Shagya)

ИСТОРИЯ И ПРОИЗХОД

Арабските коне тип Шагия са едно продължение на Арабската порода коне, създадени в Австро-Унгарската Монархия в конезаводите Баболна, Мезохегеш и Радауц.

Развъдната цел е била да се създаде един по-масивен кон с височина при холката не по-малко от 150 см, еднакво подходящ за езда и впряг. Основно изискване е тези коне да запазят красотата и благородството на арабските коне, издръжливостта им и елегантните им движения. Днес Арабските коне тип Шагия са разпространени в много страни по света, като тяхното развъждане се провежда по правилата на ISG при затворена племенна книга. Съгласно тези правила, конете от типа Шагия трябва да са по-големи, по-масивни и с добре развита костна система, при запазени екстериорни особености на Чистокръвния Арабски кон. Освен това, до четвърта генерация не трябва да се срещат повече от 9 от 16 възможни Чистокръвни Арабски прародители.

ЕКСТЕРИОРНИ ОСОБЕНОСТИ

Конете от типа Шагия трябва да имат красив и впечатляващ външен вид, хармонизиращ с изразително лице, добре оформена шия, типична за ездовия кон; ясно подчертана гръбна линия; дълга, добре оформена крупа с добре носена опашка; здрави крайници с релефно очертани стави и сухожилия. Изключително внимание се отделя на трите вида движения – ходом, тръс и галоп. Те трябва да са коректни, еластични с достатъчно дълга крачка. Отличният екстериор трябва да бъде съчетан с благороден нрав и темперамент, подходящи за фамилен, хоби, състезателен, впрегатен и ловен кон, както и за изпитания по издръжливост (индюранс).
В България популацията арабски коне тип Шагия води началото си от откриването на конезавод “Кабиюк” край гр. Шумен. Племенното ядро се формира на базата на импортирани жребци и кобили от Турция, Русия, Унгария и Полша през 1894 год. Племенни свидетелства показват, че импортираните арабски коне произхождат от оригинални арабски прародители. От този момент на откриване на арабската секция в конезавода, основен метод е чистопородното развъждане. В племенната работа не е допускано вливане на кръв от други полукръвни породи, както и от Чистокръвна английска порода. Важен момент в развъдната работа на повече от столетие развъждания арабски кон тип Шагия е било залагането на линии и фамилии, което е оформило и генеалогичната основа на стадото.
Най-важните линии прекъснати в този момент са тези на Памук, Бебе и Хамдани – внесени от Турция, О, Баян 10, Шагия и Рекорд – внесени от Унгария, Гамрад, Контур и Фарук – внесени от Полша. На по-късен етап значение за развитието на полукръвното арабско стадо в “Кабиюк” имат Чистокръвните арабски жребци Злотник, Елиот и Момент.
От фамилиите най-важни са тези на кобилите Целина, Надежда II, Мацкур I, Емиречка, Мишенка и Шераки.
Анализа на развитието на стадото показва известна промяна в развъдната цел и влияние на жребци от различен тип. В първите години силно влияние имат жребците и кобилите внесени от Турция. Това полага основата на популацията, а с по-късния внос на жребци от Унгария, чрез които започва работа по създаване на по-масивен и едър арабски кон, който да е подходящ за селскостопанска работа. В резултат на това се променя ръста на кобилите майки, а в последствие и типа в популацията. В следващия период, с вноса на жпребци от Полша и Русия, започва работа изключително с Чистокръвни Арабски жребци, което доведе до известно олекотяване на типа и връщане към екстериор, по-близък до Чистокръвния Арабски кон, отколкото до Арабския кон тип Шагия. Всичко това показва една доста честа и повтаряща се смяна на развъдната цел, явно продиктувана от изискванията на времето. Днес арабското стадо тип Шагия се представя от около 25 племенни кобили и жребци импортирани от Германия, Австрия и Турция.
На проведената конференция на ISG на 19-20 май 2007 год., оценката дадена от комисията за развитие на типа Шагия в световен мащаб е много висока, а членството на Р. България в ISG дава възможност за обмен на разплоден материал и поддържане на тип полукръвен арабски кон, съобразно критериите и правилата на международната организация.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/shagiya-shagya#ixzz2CaKfZB17

Плевенски кон (Pleven)

История и произход
Плевенската порода коне е създадена чрез сложно възпроизводително кръстосване в конезавод “Клементина”, открит през 1895 г. , край гр.Плевен.
Кобилите използвани за разплод са били с различен произход – делиормански , местни подобрени , полукръвни и англоарабски.. За покриване на тази разнородна смесица от кобили са били използвани арабски, англоарабски, полукръвни и най-вече жребци от породата Гидран.
През първите години са били внасяни жребци от арабски, англоарабски, липицански, орловски, перешеронски и нониус произход. Жребците от породата Гидран са били включени в разплод след 1915 г.
Независимо от това широко разнообразие, най-интензивно са били използвани арабските, англоарабските и гидраните, като жребци, в резултат на което се обособява племенно ядро от англоарабски тип.
Периода след 1925 г. е характерен с най-интензивното използване на жребци от породата Гидран, което оформя и облика на стадото. Създаването на линии в стадото е един от най-важните етапи от развитието на плевенския кон. Като такива се утвърждават линиите на Алги-Гидран, Сивори, Гидран 46-12, Мурад, Балкан, Пирин и Вихър. През 80-те години на 20-ти Век беше заложена и открита линия на жребец Сантиаго от Чистокръвна английска порода.
Плевенската порода коне е призната през 1951 година

Екстериор
По цвят (изключително алест) и екстериор конете от Плевенска порода са близки до тези от породата Гидран. Височината при холката е 160-162 см. Главата е средно голяма с добре развити очни орбити. Шията е права, дълга и добре замускулена; холката средно висока, средно дълга; гърбът и поясницата са прави, широки, къси до средно дълги; крупата е с нормален наклон, овална, добре замускулена; гръдният кош е дълъг, дълбок и закръглен; крайниците са сухи, здрави, с добре изразени стави и сухожилия. В общ план тялото е закръглено, типично за англоарабския тип коне, което Плевенския кон е унаследил от гидрана. Движенията са плавни, красиви, което подсилва красотата на конете. Въпреки универсалните си качества, конете от тази порода се налагат повече като ездови в класическите дисциплини конен спорт.
Пример за това са конете Пагон, Питагор, Бавачка, Босилка, Аметист, Авион, Бима, Самолет и много други печелили призови места на републикански и международни състезания.
Локализирането на племенните жребци и кобили в момента е  около конезавод “Клементина” край гр.Плевен и Северозападна част на страната.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/plevenski-kon-pleven#ixzz2CaLJNg4h

Липициански кон – Липицанер (Lipizzan)

Породата е разпространена в Австрия, Унгария, Югославия, Румъния, Чехия, Словакия и други европейски страни. При консолидирането на породата основа са били идващите през 1850г. испански коне от Иберийския полуостров за Липица (сега Словения). До ХVІІІв. са участвували италиански, немски, датски, андалузки и неаполитански коне. От средата на ХІХв. се кръстосват с арабски коне.
Повечето коне са сиви, рядко черни и алести. Отличават се с красива рамсова глава и умни изразителни очи. Шията е здрава, лебедова, добре замускулена. Холката е висока 155-167 см. Тялото е силно, здраво, добре замускулено. Живата маса е 450-550 кг. Основната част от конете в Австрия са от тази порода, но качествата им на ездови и впрегнати коне, както и великолепието им създават условия за бързото разпространение на породата в Европа.

Безспорно има много известни породи коне, някои от които печелят на състезания стотици хиляди английски лири, но без капка съмнение истинският синьокръвен патриций в конния свят е Липицанерът. Както може да се очаква от аристократи, конете от тази порода са най-старите опитомени животни в Европа и кръвната им линия може да бъде проследена до кралската конюшна на Великия херцог Максимилиан, по-късно Император на Австрия, създадена през 1562 година.

Названието на породата идва от името на село Липица, разположено в Карстовите планини, близо до град Триест. В наши дни то е в Словения, но в славното минало е било част от Свещената Римска империя. Целта на коневъдите била да осигурят първокласни ездитни животни за дворянството на Хабсбургите в Европа, както и послушни и интелигентни коне за техните карети, които да са живи символи за грацията и царствеността на най-могъщата европейска фамилия.

Макар породата да произхожда от Словения, а школата за езда, прославила конете от нея да е във Виена, самите животни са почти изцяло с испанска кръв. Това е и причината известната школа да се нарича Испанско училище по езда. Първите коневъди кръстосват издръжливите планински коне от района Карст – бели, високо стъпващи и здрави животни – с куража и гъвкавостта на известната испанска Андалуска порода. Бойната слава на конете от нея идва още от времето на Юлий Цезар, а в тяхната кръв тече и интелигентността на арабските и берберските коне. Твърди се, че по андалуска линия породата Липицанер идва от град Картаген от преди повече от 2000 години.

„Това са невероятно интелигентни коне, като само арабските се доближават до тях в това отношение” – твърди Уна Хърли. Тя отглежда животни от породата в конюшната си в Старок, близо до Шафтсбъри в графство Дорсет и е общопризнат експерт по породата във Великобритания. Вече почти 90 години Липицанерите запленяват публиката при демонстрации на Испанската Школа по езда из целия свят.

Само най-силните и най-податливи на обучение коне са подбирани за обездка, която продължава години. Според Уна Хърли, подготовката за участие в такова конно шоу отнема 12 години. „Тъй като са много интелигентни, има само един начин, по който можете да се отнасяте с тях – трябва учтиво да искате, да сте сигурни, че са разбрали какво точно желаете от тях, и когато го направят – да им благодарите. В такъв случай те ще ви отговорят” – твърди Хърли. „Ако се опитвате да ги притискате и да ги карате насила да правят нещо, по-добре да слезете от коня още преди да сте започнали. Необходими са ви търпение и уважение.”

Макар липицанерите винаги да са били използвани като каретни и демонстративни коне, дългата им история е преплетена с войните в Европа, които са застрашавали породата с изчезване. До 1916 година конюшнята за отглеждането им е собственост на управляващата Хабсбургска династия, която премества конете си на сигурно място по време на Първата световна война. Почти 30 години по-късно само пряката намеса на американския генерал Джордж Патън спасява Липицанерите от настъпващите съюзнически войски в последните месеци на Втората световна война.

В наши дни породата се е разпространила далеч извън границите на някогашната Австро-Унгарска империя. В края на 30-те години на 20-ти век коне от породата са пренесени в Съединените щати и по-късно конюшни за развъждането им са създадени в няколко държави. В целия свят обаче чистокръвните Липицанери са по-малко от 3500 и продължават да бъдат рядка и отличаваща се порода, чието призвание е да пази уменията на класическата обездка и езда. Представителите на породата са силни животни и често пъти живеят по 35 и повече години. Това е с 15 години повече от много други коне и с 28 – 29 години повече от състезателните животни.

Едногодишен Липицанер изглежда дребен, в сравнение с чистокръвно животно от други породи. В Австрия младите кончета често пъти биват отвеждани на планински пасища, където остават докато навършат три години. Едва когато достигнат възраст между 5 и 8 години, козината им бавно започва да побелява и набират сила и гордост на пораснали животни. Според ездачи, уважението на Липицанер трябва да бъде спечелено, но веднаж получено, той е удоволствие за езда – с широк гръб, развито чувство за ритъм и естествена устойчивост. Благодарение на своето търпение и умерен темперамент, тази порода коне трудно се плашат.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/lipitsianski-kon-lipitsaner-lipizzan#ixzz2CaLp7v7Q

Арабски кон

Арабският кон е една от най-старите културни породи в света. Археологичните проучвания доказват, че конят като домашно животно от Предна Азия проникнал по поречието на реките Тигър и Ефрат през периода 1800-1700 г. пр.н.е. Оттогава номадските племена по тези земи се занимавали с отглеждането му. Работата по създаването на породата арабски кон започнала около VII век. Разцветът в развитието й е постигнат през XIII век, когато породата достигнала своето съвършенство.

Първоначално съгласно неписаните закони на арабите арабският кон се развъждал само в родината си. В Европа арабският кон е проникнал едва при нахлуването на персите и намерил добра почва за развитието си. В земите на днешна Испания той бил отглеждан в чисто състояние, но участвувал в създаването и на андалузкия кон, който няколко века бил основна порода-подобрителка в Европа. Оттук арабският кон постепенно се е разпространил в Европа и в останалите континенти на света.

Най-добрите по онова време арабски коне били развъждани във високото плато Неджед, което на места достига до 1000 м надморска височина. Ареалът на породата се характеризира със сух климат, бедни варовити почви и степна в флора. Петте известни оазиса в Неджед били заселени с бедуински племена, които развъждали 5 различни фамилии коне – Кохейлан, Сигчави, О’Байан, Хамдани и Хадбан. Основен принцип на племенната работа била селекцията по два основни показателя – издръжливост и красота.

Уверени, че притежават най-добрите коне в света, бедуините правели всичко възможно да ги запазят в чисто състояние. Те смятали, че и най-малкото участие на чужда кръв ще влоши качеството на конете. Неписаните родословия били предавани устно от поколение на поколение. Тъй се изградила генеалогичната структура и се пазели кръвните линии на арабският кон. Понятието asil (чиста кръв) било основен закон при подбора. Смятало се, че чистокръвна арабска кобила, покрита от нечистокръвен жребец, загубва своите качества. Ето защо бедуините често прилагали инбридинг. По този начин били закрепени и наследствените качества на породата.

Появата и развитието на арабския кон са неразривно свързани с живота на бедуините. При изключително тежките условия на живот в пустинята с особена сила действувал естественият отбор не само при хората, но и при животните и растенията. Да продължи своя род оставало само най-годното.

Арабският кон съчетава сила и издръжливост, елегантен външен вид, неповторим при нито една порода. За арабският кон спокойно може да се каже, че съчетава във висока степен буйния и спокойния темперамент и е пълен с енергия.

Арабският кон има малка суха глава. Профилът на челните и носните кости нормално е прав, но се срещат животни и с вдаден профил (щуча глава). Челото е широко, със силно изразени очни орбити и изразителни големи очи. Муцуната е малка, с големи ноздри с фини ръбове. Челюстите са дълбоки, с широки ганаши и голяма свободна дихателна тръба. Шията е дълга, лебедова, много гъвкава. Гривата е буйна. Ръстът е среден, мускулите – силни, плешката е дълга и полегата, а гърбът – широк, закръглен, добре замускулен. Гърбът и поясницата са къси, крупата е овална, с високо поставена и красиво носена опашка. Костната система е здрава, краката са сухи с правилна форма, с ясно очертани колена, скакателни стави и сухожилия. Бабките са средно дълги, а копитата – кръгли, твърди и гладки. Кожата е нежна, интензивно пигментирана, с фина космена покривка. Цветът на косъма е сив, кестеняв или алест. За оригиналния арабски кон черният цвят е нежелан. Развятата грива и опашка имат метален блясък. Движенията са леки. Външният вид на арабския кон е благороден. Конят е забележително приспособен към условията на живот. Стопанско предназначение е предимно за езда.

Макар че родината на породата са арабските страни, най-добрите арабски коне се намират в Европа, Русия, САЩ, Нова Зеландия, Африка, Индия, ЮАР и Турция. Благодарение на баснословно големите покупни цени в САЩ сега е концентриран елитът на породата. Наред с това се създават и необходимите условия за живот, което е гаранция за изява и развитие на всички генетични заложби.

Учредена е международна асоциация за развитие на породата арабски кон. Всички племенни стада са регистрирани и заведени в племенни книги. За вписване в племенните книги съществуват правила.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/arabski-kon#ixzz2CaMFIAau

Тракененски кон (Тракенен, Тракенер, Trakehner)

Тракененският кон е създаден в Източна Прусия, а по-късно е разпространен в цяла бивша Германия и съседните й страни.

Климатът в Източна Прусия е влажен, с чести валежи през лятото. Тревната растителност е богата, а и добивите от сено и зелена храна са високи. Всички пасища са облагородени, разпределени на участъци (падоци), което дава възможност да се използват планомерно. Доброто хранене и мекият влажен климат са спомогнали да се развие масивен тип коне за комбинирано използване.

Създаването на тракенеската породата започнало в Тракененския конезавод, в който освен местни коне били използвани още мекленбургски, арабски, турски, испански, неаполитански и чистокръвни английски коне. Най-голямо значение за създаване на породата Тракенер са имали местните, арабските и чистокръвните английски коне.

В началото на XIX в. тракененският кон бил оформен като тип за комбинирано използване. Добрите му ездови качества, които го наложили като ездови военен кон, му извоювали широко разпространение в цялата страна. Преди Първата световна война в развъдно-подобрителната работа бил широко използван чистокръвният английски кон, което криело известна опасност от изнежване на породата. По-късно основен метод за развъждане е било чистопородното развъждане.

Участието на голям брой породи при създаването на тракененския кон е допринесло за сполучливо комбиниране на редица ценни качества. От датските и мекленбургските коне той е взел масивното тяло, от арабските коне е унаследил някои характерни особености на главата, шията и крупата, а от чистокръвния английски кон – ездовите качества.

Днешният тракененски кон има височина при холката около 162 см, обхват на гърдите 180-195 см, обхват на свирката 20,5 см и живо тегло 550-600 кг. Той се отличава с масивно, добре свързано тяло. Главата му е средно голяма, с добре изразени ганаши. Шията е права, добре замускулена. Гърбът и поясницата са средно дълги и прави. Крупата е често овална, много добре замускулена. Крайниците са добре развити, сухи, с ясно очертани сухожилия.

Младите животни се тренират в езда и впряг, след като навършат 3-годишна възраст. Кобилите преминават едногодишен, а жребците – 2-3-годишен тренинг, който влияе за укрепване на конституцията им и спомага за правилния отбор. Системният тренинг е създал много добри ездови качества. Конете от тракенската порода са едни от най-добрите в Европа на конкур-ипик.

Много коне от породата се намират в Полша и са известни като великополски коне. Главен район за разпространението им са Познанската и Мазурската област. През втората половина на XIX в. тук е бил центърът за производството на коне за германската армия. За поддържането на породата на необходимото в развъдно отношение равнище били организирани няколко конезавода и жребцови депа.

Тракененските коне са скорозрели, с висока жизненост. Още до 3-годишна възраст развитието на по-голямата част от тях е почти завършено.

Тракененските коне имат отлични спортни качества. С успех те се състезават и се налагат над конете от останалите породи в дисциплината обездка. В останалите класически дисциплини, макар и да отстъпват на хънтера и хановерския кон, заемат почетни места.

В нашата страна са правени опити с кръстосването на плевенския и източнобългарския кон с тракененски. Получават се сравнително по-масивни и с добри скокови възможности спортни коне.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/trakenenski-kon#ixzz2CaMbJpBr

Американски рисак – стандартбред (American standardbred)

Произхода на Американска стандардбред порода е САЩ. Въпреки , че под термина “стандардбред” се има предвид “отговаряща на стандрат” , в действителност няма нищо особено за прилагането му към тази порода. Израза по-скоро указва , че породата е официално регистрирана , като трябва стриктно да отговаря на определен стандарт на движенията на коня в тръс.
Първият регистър на тази порода е бил публикуван през 1871 г. в САЩ , като 8 години след това са били разработени , приети и публикувани квалификационните стандарти. Като основен стандарт се счита , възможността на коня да пробяга 1 миля /1.6 км/ за 2 мин.30 сек.
По същество Американска стандердбред е порода за впряг. Изходните породи при създаването и са Чистокръвна английска , Англо-арабска , Норфолдски рисак и Холандски рисак. Конете са подбирани по стандарт на движенията в различните алюри и от тази гледна точка се счита , че екстериора на породата не е изравнен.
Височината в холката варира от 143 до 165 см. , цвета на косъма допуска всички едноцветни видове , преобладават кестеняв и тъмно-кестеняв , в по-малка степен алест и много рядко изабел. Има сравнително дълъг гръб и съразмерно с него къси крака. Характерно е , че предните крака са по-къси , задните са дълги и високо поставени , конете са мускулести , с добре оформени копита , главата е без особености , с дълги уши. Като отличителна характеристика на тази порода е силата , затова конете са с широки гърди , изразена холка и добре оформена задница.
Американска стандардбред порода е призната за превъзходна порода на рисаци , като широко и предимно се използва във впрягове.
Конете от тази порода могат да бягат във впряг на дълги разстояния и в двата алюра , а имено тръс , който се практикува единствено във впряговете в Европа и пейст , който се практикува в Северна Америка и Нова Зеландия на дистанция от 1 миля , като в други страни дистанцията може и да е различна.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/amerikanski-risak-standartbred-american-standardbred#ixzz2CaN82Jbi

Чистокръвен английски кон (Thoroughbred)

История и произход: Създаването на Чистокръвната Английска порода е уникален пример за човешките способности. Разгледана в исторически аспект, целенасочената племенна работа е започнала преди около 300 години – време за което човекът е създал порода, несравнима по своите качества. В това отношение руският хиполог Вит много точно описва това човешко творение, като казва: “Няма друга порода домашни животни, друга порода коне, в която да е вложен толкова труд, търпение, честолюбие и увлечение, талант и ум”.
Willet определя Чистокръвният Английски кон като “най-забележителните подаръци на света”.
В действителност началото на селекционната работа е свързана с експлозивното развитие на конните надбягвания в Англия след XII Век и свързаните с тях залагания. Така наречените подборни надбягвания с два коня, много популярно развлечение на благородниците, се превръщат в професионален спорт през XVII Век и вече включват повече коне. По време на тези групови надбягвания зрителите правят залози, натрупват се значителни парични суми, които се инвестират в развъждането на по-качествени коне, а притежаването на бегови коне става доходоносен бизнес. Така Чистокръвната Английска порода завладява петте континента, създавайки силни емоции и големи удоволствия на зрителите.
Разгледан в развъден аспект, породообразователния процес започва с кръстосването на местните дребни ездови коне с ориенталски жребци. Това поставя началото на династия велики състезателни коне, като на по-късен етап се включват в развъдната дейност и кобили от източен тип, наречени “кралици майки”. Класическият пример за покриване на най-добрите кобили с най-добрите жребци се доказва чрез отличните приплоди, показали качествата си на пистата.
Днес термина “Thoroughbred” означава порода коне, чийто произход води до три жребеца – Дарли Арабиан, Годолфин Арабиан и Байерли Търк, родоначалници на трите основни линии в породата. Развъдният процес е подпомогнат и от фактическо действие, уникално по рода си и появило се за първи път при тази порода коне – публикуването на първата Племенна книга (General Stud Book), в която се записват всички необходими данни за племенните жребци и кобили.
В наше време, развъждането на Чистокръвната Английска порода е подчинено на правила, които обединяват всички развъдчици в едно общество, независимо от географските ширини в които те живеят и отглеждат конете.
Развъждането на коне от Чистокръвна Английска порода в България започва от 1953 година, когато за първи път се сформират останалите племенни стада в конезаводите “Клементина” , “Стефан Караджа” , “Хан Аспарух” , “Истър” и племенните конеферми в Дългопол и Орешак.
Успоредно с непрекъснатото разширяващата се популация, в странана ни се организират и хиподрумните бягания за конете от тази порода, като първото от тях е проведено през 1958 година.
Днес Чистокръвната Английска порода коне у нас се развъжда и отглежда съгласно правилата на ISBC. С официално решение на ISBC през 2005 година, племенната книга за тази порода в България е одобрена и приета. Чрез този факт, Чистокръвните Английски коне в България вече са равнопоставени на всички страни членуващи в тази организация.

ЕКСТЕРИОРНИ ОСОБЕНОСТИ

Селекцията в насока добри постижения на пистата е дала силно отражение върху екстериорните особености на конете от Чистокръвна Английска порода. Това е и причина за появата на някои екстериорни недостатъци, резултат от едностранния подбор. Въпреки това, конете от тази порода са с хармонични и пропорционални форми, много добре развита и плътна мускулатура. Главата е пропорционална, суха с удължена и стесняваща се лицева част. Профилът е прав, очните орбити са добре развити, а погледът е жив. Ноздрите са добре развити и широко отворени, което е свързано с необходимостта от добър въздухообмен по време на бягане. Шията е права, дълга и добре замускулена, свързана с висока и добре изразена холка. Тялото е добре развито, изразяващо сила и мощност, почти квадратно. Гръдният кош е дълбок, добре развит, но не много широк в предната си част. Това е свързано с косо поставените плешки , бързо променящи положението си по време на високите скорости. Гърбът и поясницата са прави, къси, добре замускулени, свързани добре с отлично развита, мощна и силна крупа с добре изразен наклон.. Крайниците са дълги с релефно очертани и добре развити стави, здрави и ясно очертани сухожилия и връзки. Кожата е нежна, еластична, покрита с нежни косми.
Типичните цветове за породата са най-вече алестият и кестенявият със всичките си нюанси, но черният и сивият не са изключение.
Чистокръвните Английски коне са с жив темперамент, имат физическа и психическа издръжливост. Въпреки добрият им нрав, спортната им натура ги прави нервни и буйни.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/chistokraven-angliyski-kon-thoroughbred#ixzz2CaRiJoQv

Першерон

Першерон е най-известната и най-разпространена в миналото тежковозна порода коне. Създадена е в началото на XIX в. в Льо Перш (Le Perche). За произхода на Першерон съществуват различни предположения. Някои автори смятат, че има кръв дори от коне с източен произход. С увереност може да се каже, че першеронският кон е създаден под влиянието на внесените от Белгия тежковозни коне.

Търсенето на тежковозни коне накарало развъдниците да насочат селекцията към уедряване на конете. Мекият климат и богатите пасища спомогнали много за оформянето на породата.

Първоначално першеронските коне били по-леки, с масивно тяло, но отговарящо на изискванията за кавалерийските коне. От родословните книги е установено, че при създаването на першеронския кон участват нормандски, датски и арабски коне.

Першеронският кон се отличава с удължена глава, широко отворени ноздри, изразителни очи, къса замускулена шия. За разлика от другите тежковозни породи коне холката му е по-висока и очертана. Гръдният кош е добра развит и закръглен. Гърбът е дълъг, крупата е хоризонтална и заоблена. Опашката е поставена високо. Ставите на крайниците са широки и добре очертани. Цветът на косъма е сив или черен.

Першеронските коне се отличават с голяма крачка и могат да развият добра скорост в тръс. Те са енергични и скорозрели. При съешаване с други породи добре предават качествата си на потомството. Засега не са установени коне с груба конституция.

За нашата страна першеронските коне са имали значение при изграждането на първата секция за тежковозни коне в конезавода „Кабиюк”. По-късно били внасяни отделни екземпляри, които са използвани предимно за нуждите на армията.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/persheron#ixzz2CaRvFTzX

Андалузки кон (Andalusian)

Андалузката порода коне се развива успешно в своята родина Испания в продължение на пет века. Известно е, че до XII в. фанатизираните арабски племена не са разрешавали износ на коне с източен произход. Европа и Африка са разделени само чрез Гибралтарския проток. На отсрещния бряг на африканския континент имало селекционирани редица отродия ездови коне от типа на арабския кон – турски, персийски, берберийски и др. Тези коне съгласно ислямската вяра са задържани в съответните райони. Превземането на Пиренейския полуостров от персите среща два рода конница – лека подвижна с вихрени налети от страна на персите с берберийски коне и тежката трудноподвижна – на рицарството. Това поражда желанието в Европа да се съзаде бързоподвижен ездови кон. Целта се реализира чрез използване на берберийски коне, които са кръстосвани с местните коне. Така берберийският кон на континента не е запазил своите първоначални качества и се създава Андалузката ездова порода, която в продължение на няколко века е основна порода подобрителка в областта на коневъдството в Европа.

Андалузкият кон е с височина, близка до арабския (150-160 см), с типична за берберийския кон глава, с изпъкнал профил на лицевите и челните кости (рамсова), с красиво извита шия и грациозни движения. Андалузкият кон има сухи крайници с добре развити сухожилия и здрав копитен рог. Тези качества и особено движенията се предават твърдо в потомството на андалузката порода коне. По този признак е въведена и определена селекция, която се е запазила и днес в развъжданите в днешна Испания андалузки коне. С развитието на андалузката порода коне  се създала материална база за коренна реорганизация на армията и рицарското дворянство се простило с тежките коне и преминало на съвършено нова военна тактика на боя.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/andaluzki-kon-andalusian#ixzz2CaSC86hf

Фризийски кон(Friesian horse)

Това е една от древните европейски породи, водеща своето начало от средните векове.Родината на тези коне е провинция Фризланд, разположена в северните части на Холандия.Именно по тези места археолозите са открили доста  фосили на  едрия equus robustus – потомци на които се считат фризийските коне.През ХVІ – ХVІІв. по време на кръстоносните походи е настъпило значително изменение в облика на холандските коне.Източната кръв, попаднала във вените на фризийците основно от арабски и андалузки коне, направила техния екстериор много изящен, главата – по-лека, а хода- по-висок.През ХІХв селекционерите направили опит да направят хода на фризийците още по-бърз, като за целта ги кръстосали с коне от рисисти породи.Това придало на фризийските коне лека и балансирана фигура, но съвсем не повишило бързината им.

Екстериор:добре изтеглена глава с къси уши, изразителни очи, широки ноздри, дълга шия, мощни плещи, здрав гръб, тяло силно и дълбоко с косо поставени рамена, наклонена крупа с нископоставена опашка, силни и здрави крака и копита. Височина на холката: 152 – 162 см.
Особености: фрийските коне отдавна се славят със своя дружелюбен характер и красива външност на която още повече ефектност придават много гъстите и дълги грива и опашка.Сред производителите съществува даже своеобразна традиция – никога не подстригват и не подрязват нито, опашката нито гривата на фризийските коне така че нерядко те достигат до земята.
В днешно време породата има два типа: спортен и традиционен(впрегатен) тип.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/friziyski-konfriesian-horse#ixzz2CaSQbHU4

Конете на Пржевалски (Equus Przewalskii)

След втората световна война,когато много зоопаркове са разрушени,в Европа остават само 31 коне на Пржевалски.С помощта и на изкуственото оплождане в момента в Европа конете на Пржевалски са около 800.Родословието се подрържа внимателно,за да не се получава прекалено
близкородствена връзка между екземплярите.Целта на Фондацията
на Конете на Пржевалски е да се разпространят свободни екземпляри в природата.
6 юни 1992 е един голям ден за фондацията и за монголския народ.В Хустайн Нууру коне на Пржевалски си идват най-сетне у дома.Часът е 5.30 сутринта.След 68 часа в транспортните боксове,8 жребци и 8 кобили са пуснати на свобода в резерват приготвен специално за последният истински див кон.Първият жребец стъпил в резервата е Амгалам.

По-рано се смяташе,че конете на Пржевалски са родоначалници на повечето
модерни раси,но изследванията показват ,че конете на Пржевалски имат 33 двойки хромозоми,а съвременните коне -32.Някои учени са на мнение ,че това би могло да се дължи на локални мутации и че съвременният кон може да произхожда азиатския див кон.Те подкрепят това твърдение с факта,че съвременният кон на Пржевалски също се е променил спрямо дивия си прародител.

Горският кон и тарпана

Горският кон(Equus silvicatus) е бил тежко животно с бавни движения и големи копита,които са спомагали за по-лесното му придвижване в меките горски почви.Този кон е родоначалник на повечето тежковозни породи разпространени в съвременна Европа.
Тарпанът,който е бил равнинен кон,е бил с много по-лека конструкция от горския кон.Той е живял по земите на днешна Украйна,Полша и Унгария до 1850.През 1918 година последният представител на този вид умира в плен.Въпреки че назоваваме Тарпана като една отделна раса,можем да се каже,че всъщност той е сборна група от няколко типа пони,обединена под общо име.Тапранът може да се раздели на две основни категории-
едната е живяла в степни условия ,а другата-в по-гористи местности.Цветът е бил кестеняв или сив с проточина на гърба,черна грива и опашка и тъмни крака.Съвременните схващания са,че някои от по-леките коне или понита,произхождат от тарпаните.Съществува и раса с това име,но тя е създадена по-късно.

Конете от тундрата

Тундровият кон е живял в северното полукълбо,но не повлиял значително на съвременните раси коне.Добре е да се отбележи само,че малко познатият якутски кон има много от характерните белези на белия див кон от тундрата.

Съвременните диви коне

Малко преди човекът да опитоми коня,четири типа коне се сформират като отделни групи.
Един тип пони,който наомня на Ексмур понито ,се разпространява в Северозападна Европа-един силен кон,който живее в неблагоприятни условия.Друг тип пони,по-силен и по-набит живее в студените раиони на Евразия.Съвременото шотландско пони има много голямо сходство с този кон.
В централна Азия се появява кон с височина при холката около 148 см,с издължено и слабо тяло,дълга шия и дълги уши.Ахал-текинците се оформят главно от този тип кон.
Другият тип кон е бил по-дребен и се сформира в Западна Азия.Чипнат профил и високопоставена опашка са основните белези на екстериора му.Най-близкородствената порода на този кон е каспийското пони,
което е сочено за прародител на арабските коне.

Днес имаме диви коне в някои части на света,но те всъщност не са истински диви коне,а наследници на подивели питомни коне.Специалния белег на истински дивите коне е късата грива.Тя е естествен предпазител от хищниците,които убиват плячката,чрез захапване на врата отгоре.

Read more: http://horses-bg.net/porodi-kone/konete-na-przhevalski#ixzz2CaSgCWw5